Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
В резултат между двамата се породи близко приятелство — такова, каквото Томи не бе имала с никого, дори с член на собственото си семейство.
Негодника притежаваше „усагигоя“ — в буквален превод това означаваше заешка дупка, а японците употребяват тази дума, когато говорят за модерен токийски апартамент — тесен и претъпкан, буквално лишен от жизнено пространство. Място за преспиване и нищо повече.
Усагигоята на Негодника се намираше в Асакуза, любимия квартал на Томи, който гъмжеше от актьори кабуки и борци сумо. Но тя изпитваше и лека меланхолия там, тъй като обстановката й припомняше собственото й бедно положение. Заплатата на полицейски сержант не й даваше възможност да живее тук, дори в най-миниатюрната заешка дупка.
Негодника си беше у дома. Но това беше съвсем в реда на нещата, тъй като по това време на денонощието той обикновено човъркаше портативния си компютър, който вече работеше два-три пъти по-бързо от оригинала на същия модел. Всъщност Негодника никога не купуваше нещо, което можеше да получи по пътя на размяната. Затворен в малкото си жилище, той обичаше да усъвършенства вещите, направени от другите. Това беше неговият начин да доказва гениалността си без излишно самоизтъкване. Томи знаеше, че това е упражнение от системата Дзен, насочено към онова безтегловно състояние на духа, което тя самата се стремеше да постигне по време на тренировките си в различни бойни изкуства. Знаеше и друго — нейният път към това състояние беше по-скоро физически, но това не го правеше по-труден от неговия — изцяло духовен.
Още в преддверието чу оглушителната музика на Били Айдъл. А когато Негодника отвори вратата, тя почти се огъна от силата на ударната вълна.
— Господи, как е възможно да мислиш при този адски шум? — изкрещя тя, докато сгъваше чадъра и събуваше обувките си.
— Мога да се концентрирам именно защото той не означава нищо — усмихна се Негодника и затвори вратата след нея.
Музиката излиташе от чифт тонколони за три хиляди долара, чиято мощност Негодника бе усилил многократно. Томи изпита чувството, че е достигнала втора космическа скорост и всеки миг ще литне в безтегловност. Наложи й се да стегне мускули, за да се задържи, имаше чувството, че се превръща в огромно табло за пачинко.
Както винаги, в апартаментчето цареше пълно безредие. По пода бяха пръснати разглобени компютри, приличащи на трупове по бойно поле, частите им бяха пръснати по столовете, по малкия диван, а дори и върху видеомагнетофона. На телевизионния екран бе замръзнало в едър план лицето на Харисън Форд, който се носеше над футуристичната панорама на Лос Анжелис и търсеше смъртните си врагове. Кадърът беше от известния сериал „По ръба на бръснача“.
Стереоуредбата грееше с множество червени и зелени очички, които примигваха в такт с извивките на гласа на Били Айдъл. Подобно на Били Айдъл, и Негодника беше боядисал косата си платиненоруса. Тя стърчеше от черепа му като млада гора — дълга на върха, късо подрязана отстрани. И той, като Томи, току-що бе навлязъл в третото десетилетие на живота си. Но докато тя отдавна се беше превърнала в зряла жена, той продължаваше да е все така кльощав и несъразмерен — каквито бяха и двамата в пубертета. Негодника приличаше на пораснало до неадекватни размери весело кученце, тромаво, но въпреки това симпатично.
От Томи се стичаше вода направо на пода, но на Негодника това очевидно не правеше никакво впечатление. От време на време Томи изпитваше остра необходимост да се откъсне от суровата действителност, изпълнена с натиск от страна на мъжете, постоянен страх от неодобрение и срам. Тук тя потъваше дълбоко в пълния хаос сред оглушителната музика, съпроводена винаги с ведрото настроение на Негодника. Помагаше му в това, с което си запълваше времето в момента, и се чувстваше полезна, оценена по достойнство. Но тази вечер имаше нужда от размисъл, затова направи необходимото да го измъкне от бърлогата и да го заведе на вечеря.
Отидоха както обикновено в любимия си, макар и малко старомоден ресторант „Коянаги“, където винаги си поръчваха „унаги“ — варена змиорка, което беше й специалитет на заведението.
— С какво се занимаваше у вас? — попита го Томи, след като се настаниха и отпиха по глътка бира „Сапоро“.
— Нали ме знаеш — заля я с ослепителната си усмивка Негодника. — Вечно човъркам нещо. Сега създавам една специална софтуерна сонда, която може да проникне във всички компютърни програми, независимо от секретното им кодиране.