Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
— Никой в района на пристанището не смееше да му излезе насреща — заяви той и достави голямо удоволствие на Бепи.
Докато пътуваха обратно към Шака, чичо му Бруно каза:
— Лугано все още е голям бос, даже и там, в Америка. Тук е, но още го слушат като бос на босовете.
След осемнадесет месеца във Франция Бепи бе върнат в Съединените щати, за да бъде демобилизиран. Вече бе навършил двадесет и една и беше пълнолетен. Преживяното от него през последните шест години се равняваше на трупан цял живот опит. Когато корабът му пристигна в Бруклин, Дана го очакваше. Ефрейтор Менесиеро свали военните си дрехи още в деня на завръщането, за да не го видят момчетата от квартала в униформа. Никой, освен Дана и родителите му не го видя така.
8.
Първата му вечеря вкъщи се състоеше от ригатони със сос, поръсени със сирене, свинско, пилешко месо, плодове и копър. „Колко е хубаво да си у дома“ — мислеше си той.
Начело в приоритетите на Бепи бе да предложи на Дана да избере дата за сватбата им. Обичаха се и силно желаеха да се оженят. Тя избра 7 май 1952, което им даваше почти цяла година за подготовка на тържеството и избор на жилище.
Дана искаше да живее близо до квартала на родителите си, за да се вижда със семейството си поне няколко пъти седмично. Бепи също хареса идеята. Италианците обичат да се събират през седмицата за вечеря, а в неделя идват на гости лелите и чичовците. Той помоли леля си Анна да им намери апартамент. Тя разполагаше с повече връзки в тази област от кмета и можеше да им помогне.
След домашното празненство по случай завръщането му и след като прекара няколко дни със семейството си, Бепи се зае с обичайния си бизнес. Най-напред — среща с Червения. Не се бяха виждали повече от осемнадесет месеца. Вече бяха съдружници с дялове шестдесет на четиридесет в пет снекбара, плюс нелегалните залагания и лотарии.
Когато се обади на Червения, че се е завърнал, последният не изглеждаше особено радостен от новината. Бепи усети, че нещо не е в ред. Той каза на Червения, че иска да получи своя дял от печалбата и да прегледа всички счетоводни документи на съдружието, да сравни данните за продажбите на всичките пет бара за времето, през което е бил в армията. Искаше да се умери, че всичко е управлявано по същия начин, както преди. Червения не каза почти нищо.
Срещнаха се на следващия ден. След като си поприказваха известно време, лицето на Червения започна да става по-червено от домат.
— Какво има, Червен? Приличаш на болен.
— Болен ли? Не съм болен, Бепи. Какво те кара да мислиш така? — отвърна Червения и опита да се усмихне.
Бефино също се усмихна.
— Няма нищо, щом се чувстваш добре. Червен, донеси ми довечера всичките пари, които си заделил за мен, докато ме нямаше. Бих искал довечера да ги имам. Моят дял ми е нужен.
— Какви пари? — попита Червения, правейки се, че не разбира.
— Какво значи това „какви пари“? Парите, които винаги сме събирали от заведенията и печалбите от залаганията. Моят дял. Нали разбираш, моят дял — повтори той натъртено. — Както винаги сме делили. Аз взимам шейсет, ти — четиридесет, забрави ли?
— Инвестирах в още две заведения — отвърна нервно Червения. — Със залаганията нещата тръгнаха зле. Много губехме. Нямам никакви пари, Бепи. Тези две години бяха трудни за мен.
— Двете години са били трудни за теб? Така ли? Познаваме се отдавна, Червен. Надявам се никога да не го забравиш. Ще стане много страшно, повярвай ми — много страшно! — На Бепи му миришеше на голям червен плъх. Помисли малко и каза: — Добре, Червен, казваш, че нямаш пари. Какво е станало с печалбите, а?
— В тази страна нещата вървят зле. Да не си мислиш, че си още във Франция? Тук е Бруклин! — сопна му се Червения.
— Ясно, Червен. Разбирам те добре. Оставих те да ръководиш бизнеса, а ти си счел, че си го наследил от мен. Сметнал си, че отсъствието ми е слабост, а? Е, може да си прав, но може и да не си. Ако грешиш, бабичките в черквата ще ти изпеят песента.
Бепи си тръгна, спря се и се обърна към Червения.
— „Аве Мария“ — каза той. — Това е твоята песен. Глупав негодник! Да не си мислеше, че ще приема тази измишльотина? Не мога да повярвам даже, че се опитваш да ми я пробуташ. Имаш много здраве от мен, Червен. Купи си черен костюм.
Червения се държеше, сякаш всичко това му е досадно, но беше разтревожен. „Аве Мария“ се пее на погребения. До края на деня не спря да размишлява върху всяка казана от Бепи дума.