Отвъд реката, сред дърветата
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоянка Сербезова
- Жанр: История
Электронная книга - «Отвъд реката, сред дърветата». Краткое содержание книги:
— Няма за какво да се оправдаваш. Просто почивай и остави нещата да се развиват, както искат. Няма смисъл. Няма никакъв проклет смисъл от твоето и моето оправдание.
Но кой би могъл да те накара да вървиш по дяволите, каквото всъщност ние правим?
— Никой — каза той на себе си и на портрета. — Във всеки случай не аз.
Провеси надолу здравата си ръка и откри, че келнерът беше оставил втора бутилка „Валполичела“ близо до първата.
Ако обичаш една страна, мислеше полковникът, ти би могъл да признаеш това. Хайде, признай си, момче.
Обичал съм три и съм загубил и трите. Бъди справедлив. Върнахме си двете. Върнали сме си ги, поправи се той.
Ще си върнем и третата, дебелогъзест генерал Франко, стрелящ по лекарска препоръка по питомни патици, седнал на сгъваемото столче и прикриван от мавританска кавалерия.
— Да — каза той меко на момичето, което го гледаше вече ясно от портрета на първата и най-добра светлина.
Ще си я върнем и те всички ще бъдат обесени с главата надолу пред бензиностанциите. Предупредени сте.
— Портрете, защо, по дяволите, не можеш просто да легнеш при мен в леглото, вместо да бъдеш през осемнайсет каменни квартала? А може да са и повече. Не съм вече така наблюдателен, както някога.
— Портрете — каза той на момичето и на портрета, но нямаше никакво момиче, а портретът си остана, както беше нарисуван.
— Портрете, дръж своята проклета брадичка вдигната нагоре, за да можеш по-лесно да разбиеш сърцето ми.
Това наистина е прекрасен подарък, мислеше полковникът.
— Можеш ли да маневрираш? — попита той портрета. — Умело и бързо?
Портретът не каза нищо и полковникът си отговори:
— Знаеш дяволски добре, че тя може. Би те надхитрила по-изкусно в маневрите в твоя най-удачен ден, би се борила, там, където ти би… благоразумно.
— Портрете — каза той, — сине, дъще или моя единствена, истинска любов, или каквото и да си. А ти знаеш какво си, Портрете.
Портретът, както и преди, не отговори. Но полковникът, сега отново генерал, рано сутринта, единственото време, когато чувствуваше увереност в себе си — затова му помагаше и изпитата „Валполичела“, знаеше така сигурно, сякаш е прочел резултатите от третия „Васерман“, че нямаше… в портрета, и се срамуваше от грубостта, която бе проявил към него.
Дявол да го вземе, днес ще бъда най-доброто момче, което си срещал. Можеш да кажеш това на шефа си.
Портретът, напълно в своя стил, остана безмълвен.
Навярно би проговорил на някой кавалерист, мислеше генералът, защото сега той имаше две звезди и те тежаха на раменете му и се белееха на помътнялата от издраскване червена плочка, поставена на предницата на джипа. Никога не беше ползувал щабни автомобили, нито полубронирани коли с всичките им пясъчни торби.
— Върви по дяволите, Портрете — каза той, — или си вземи Т.С. карта от универсалния свещеник, който служи на всички нас с различните религии. Тя сигурно ще ти свърши работа.
— Върви по дяволите — изруга Портретът, без да проговори. — Ти, долнопробен войнико!
— Добре — отговори полковникът, защото сега той отново беше полковник и се беше отказал от всички свои бивши чинове. — Обичам те много. Но не бъди груб с мене. Обичам те много, защото си хубав. Но повече обичам момичето, милиони пъти повече, чуваш ли?
Портретът не даде никакъв знак, че е чул и полковникът се отегчи.
— Ти си в неподвижно положение, Портрете — каза той. — Със или без рамка. А аз ще маневрирам.
Портретът си остана така безмълвен, както и преди, когато портиерът го внесе в бара и с помощта на младшия келнер го показа на полковника и момичето.
Полковникът го погледна и видя, че сега, когато светлината беше добра или почти добра, той беше беззащитен.
Видя също, че това беше портретът на неговата собствена, истинска любов и каза:
— Съжалявам за всички глупости, които говоря. Не искам никога да бъда брутален. Навярно и двамата ще поспим малко, ако имаме късмет, а после твоята собственичка може би ще позвъни по телефона.
А не е изключено и да дойде, мислеше той.
Глава осемнадесета
Камериерът пъхна „Газетино“ под вратата и полковникът безшумно го взе веднага, след като вестникът премина през пролуката.
Той го пое едва ли не от ръката му. Не обичаше камериера, защото един ден го бе заварил да тършува в куфара му. Полковникът беше излязъл, но му се наложи да се върне, за да вземе забравеното шише с лекарство, а камериерът почти беше преровил куфара му.