Изумрудената буря

Хилфред пазеше тишина, проклинайки се при всяко вдигане на шум. В нощта на втория ден тя се събуди, когато той изтърва една лъжица. Той я погледна притеснено и се сви при вида на отворените й очи.

— Съжалявам. Просто притоплях малко супа. Помислих си, че може да сте гладна.

— Благодаря ти — каза тя.

— Благодаря ти?

— Да, не се ли казва това, когато някой направи нещо за теб?

Той повдигна останките от веждите си.

— Бях ваш служител за повече от десетилетие и нито веднъж не ви чух да ми благодарите.

Това бе истината — ужасно болезнена. Какво чудовище беше тя.

— С голямо закъснение, тогава. Позволи ми да погледна превръзката ти.

— След като се нахраните, Ваше Височество.

Тя го погледна и се усмихна.

— Толкова ми липсваше.

Изненада пробяга по лицето му.

— Когато бях малка, имаше времена, в които те мразех. Главно след пожара. Първо те мразех, че не си спасил майка ми — но сетне мразех начина, по който не се отделяш от мен. Знаех, че докладваш за всяко мое действие. Ужасно е за една девойка някое по-голямо момче да я следва на всяка крачка, да я гледа как се храни, как спи, знаейки най-съкровените й тайни. Ти винаги беше мълчалив, винаги на пост. Знаеш ли, че бях влюбена в теб, когато бях на четиринадесет.

— Не — каза рязко той.

— Ти беше на… колко, седемнадесет? Правех всичко по силите си, за да те накарам да ревнуваш. Преследвах всички кавалери в двора, преструвайки се, че те се интересуват от мен, ала никой от тях не беше. А ти… ти беше тъй отвратително съвършеният джентълмен. Понасяше го стоически и това ме побъркваше. Лягах си унизена, знаейки, че ти стоиш точно пред вратата.

— Когато бях по-голяма, се отнасях с теб като с мебел — а ти се отнасяше, както винаги досега. По време на онова дело… — забеляза Хилфред да трепва и изостави мисълта. — А после смятах, че вярваш в приказките им и че ме мразиш.

Хилфред остави лъжицата и въздъхна.

— Какво? — попита тя, внезапно изплашена.

Той поклати глава и от устните му се отрони тъжен смях.

— Нищо, Ваше Височество.

— Хилфред, наричай ме Ариста.

Той отново повдигна чело.

— Не мога. Вие сте моята принцеса, а аз съм ваш слуга. Винаги е било така.

— Хилфред, познаваш ме, откакто бях на десет. Следвал си ме ден и нощ. Виждал си ме рано сутрин. Виждал си ме обляна в трескава пот. Смятам, че можеш да се обръщаш към мен с малкото ми име.

Той изглеждаше почти ужасѐн и възобнови разбъркването на тенджерата.

— Хилфред?

— Съжалявам, Ваше Височество. Не мога да се обръщам към вас по малко име.

— А ако ти заповядам?

— Заповядвате ли ми?

— Не — принцесата въздъхна. — Защо мъжете никога не се обръщат към мен по име?

Хилфред се вторачи в нея.

— Познавах го само за малко — обясни тя, без да знае защо. Никога не бе говорила другиму за Емъри. — Толкова дълго живях сама. Преди не ми правеше впечатление, нито имаше някого — до неотдавна.