Изумрудената буря

Ариста можеше единствено да изчаква насред площада, гледайки как качулатият се обръща. С капеща от наметалото и меча му кръв, той се приближи до нея, изправи я на крака и я поведе през тясна уличка.

Дишаше тежко, поемайки въздух през шала. Лишена от физическа и умствена сила, Ариста не се съпротивляваше. Светът се въртеше, нощта се превърна в нереалност. Не знаеше какво и защо се случва, отказа се и да се опитва да разбере.

Той я завлече в една конюшня и я изправи до недодяланата стена. Притисна ножа до гърлото й. Ариста затвори очи и задържа дъха си. Усети как стоманата се плъзва по кожата й, разсичайки въжетата. Той я завъртя, освободи китките, сетне и въжето около устата й падна.

— Последвай ме, бързо — прошепна той, хващайки я за ръка. Объркана, тя се заолюлява подире му. Гласът му звучеше някак познат.

Поведе я през лабиринт от улички, покрай тъмни постройки и над дървени огради. Скоро тя си нямаше и представа къде се намират. В един тъмен ъгъл той спря, вдигайки пръст над покритите си устни. Изчакаха малко, сетне отново продължиха. Вятърът донесе аромата на риба и Ариста чу звука на вълните. Пред себе си видя оголените мачти на закотвените край пристана кораби. Когато достигнаха една особено порутена сграда, той я отведе по задните стълби в малка стаичка и затвори вратата зад гърба им.

Тя стоеше вдървена край вратата, наблюдавайки го как запалва желязната печка. Имаше нещо в ръцете и позата на главата му — нещо странно познато. Когато огънят бе накладен, той се обърна и пристъпи една крачка към нея. Ариста отстъпи назад, опирайки гръб към вратата. Той се поколеба и сетне кимна. Разпозна нещо в очите му.

Протягайки ръка, той отметна качулката и разви шала. Мъчително бе да се гледа появилото се лице. Ужасно белязано, то бе загубило формата си в хаос от червени петна. Едно ухо липсваше, както и веждите и повечето от косата. Устата бе лишена от розовината на устните. Появата му бе едновременно ужасяваща и тъй навременна, че тя не намери думи. Избухна в радостни сълзи и го прегърна с цялата си останала сила.

— Надявам се това ще ви послужи за урок да не бягате от мен, Ваше Височество — каза й Хилфред.

Тя продължи да плаче и да го притиска към себе си, заровила глава в гърдите му. Ръцете му бавно се вдигнаха, прегръщайки я на свой ред. Ариста повдигна лице и той отметна кичур навлажнена от сълзи коса от лицето й. За повече от десетилетие като неин телохранител, никога не я бе докосвал така. Сякаш осъзнавайки това, Хилфред се изпъна и внимателно я отведе до стол, преди да посегне към шала си.

— Нали не излизаш отново? — със страх запита тя.