Съкрушени
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #13
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-619-165-015-6
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Съкрушени». Краткое содержание книги:
В Роузууд е пролет, което значи ледено соево мляко, свеж маникюр в блещукащи пастели и… училищен бал. Но докато всички останали обръщат дърво и камък в търсене на идеалното облекло за бала, Хана, Спенсър, Емили и Ариа са заети с друг вид лов: търсят А.
Хана превръща кампанията си за спечелване на титлата „Кралица на бала“ в пламенен доброволчески труд в клиниката по изгаряния, където се съвзема една от жертвите на А.
Емили копае из миналото на А. в психиатричната клиника, което дава доста смахнат ефект.
Спенсър наема частен детектив, за да издири онзи, който издирва нея. Но когато техните сесии стават твърде частни, двамцата май забравят да си отварят очите за А.
Ариа пък се тревожи, че А. е дори по-близо, отколкото тя си мисли. Когато тъмната й тайна от Исландия най-после излиза на светло, тя открива, че може би — само може би — единственият човек, от когото се е опитвала да скрие истината, е знаел всичко.
Сладките малки лъжкини най-сетне подемат борбата срещу А. Но каквото и да предприемат, А. винаги се оказва една стъпка пред тях, готов да съкруши момичетата напълно.
— О! — Ноъл изглеждаше изненадан. — Просто исках да проверя дали Ариа е тук. Искам да я заведа на закуска.
Ариа беше изтичала при него и разговорът им беше приключил. Спенсър не се беше замисляла върху това — просто се радваше, че Ноъл не е чул нищо. Ами ако беше чул? Ами ако вече знаеше за какво говореха, защото предишната вечер е бил там?
— А с твоето търсене какво става? — прошепна Емили. — Откри ли вече нещо?
Спенсър се изпъна.
— Ами, ако Али наистина се е измъкнала от къщата след експлозията, възможно е да открием сестрата, която е наела, за да лекува изгарянията й. Опитвам се да науча къде живее сестрата и какво знае.
— Леле. — В гласа на Емили прозвуча възхищение. — Как успя да разбереш всичко това?
— Ами, нали знаеш. — Спенсър нервно сгъваше и разгъваше една кърпа за ръце. В ушите й вече прозвучаха думите на Емили, когато й кажеше, че си кореспондира с един блогър, който поддържа сайт за конспирации: Да не си се побъркала? Това е опасно!
— Смяташ ли, че Али знае, че сме по петите й? — прошепна Емили.
Спенсър взе една ароматна свещ, след което я върна на мястото й.
— Надявам се, че не.
Емили погледна часовника си.
— По-добре да се връщам при Айрис преди да е решила да подкара колата без мен. Но поне постигаме някакъв напредък.
— Просто не трябва да се отказваме — каза Спенсър.
Тя изпрати Емили до вратата. Когато отново заключи, в коридора отекна издайническият сигнал на месинджъра. Тя бързо изтича в кабинета на майка си. Екранът проблясваше. Чейс й беше отговорил.
Добре, Бритни. Да се видим. След час, в музея Мютер.
— Да! — извика Спенсър и изключи месинджъра. После излетя от кухнята, ухилена до уши. Амилия й се подсмихна.
— Защо си толкова щастлива?
— Заради нищо — сопна й се Спенсър, отдалечавайки се по коридора. Но походката й беше танцувална и хиляди пеперуди пърхаха в стомаха й. Добре де, може би беше щастлива, че ще се срещне с Чейс.
Само мъничко.
Четирийсет и пет минути по-късно Спенсър плати на паркометъра на Двайсет и първа улица и тръгна към тухлената сграда. „МУЗЕЙ МЮТЕР ЗА МЕДИЦИНСКИ СТРАННОСТИ“, пишеше на старомодната табела, закачена на пилон. Спенсър го беше посетила веднъж, две години по-рано, по време на едно училищно пътуване, и едва не повърна няколко пъти. Мястото не само миришеше противно на формалдехид, а и един от експонатите представляваше голям шкаф с чекмеджета, пълни с предмети, поглъщани от хора. Имаше и човешки храносмилателен тракт, съхранен в голям буркан. Не си падаше по такива неща.
Тя наметна руса перука тип Бритни Спиърс на главата си — беше й се сторило подходящо — и си сложи слънчеви очила Рей Бан. Макар служителите в музея да я гледаха така, сякаш беше луда, тя си плати входа и влезе с високо вдигната глава.
Музеят представляваше една голяма зала с витрини покрай стените. Двама души гледаха висящите скелети. Една възрастна жена оглеждаше най-дългото в света черво. Повече от ясно беше, че А. не е тук, но Чейс? Спенсър погледна към един изгърбен, развратно изглеждащ чичко, който се хилеше на препарираните сиамски близнаци, и стомахът й се сви.
— Ъъъ, здрасти?
Тя подскочи и се обърна. До пазача беше застанал висок младеж с разрошена кестенява коса, квадратна челюст, широки рамене и дълги крайници. Той свали слънчевите си очила, разкривайки пронизващи зелени очи.
— Аз съм Чейс — каза той. — Ти си…?
Спенсър тръгна като замаяна към него. Чейс имаше гъсти, изразителни вежди. Тялото му беше силно и стегнато под тениската и камуфлажните панталони. А когато й се усмихна, цялото му лице грейна.
— З-здрасти — рече тя с треперещ глас, когато се приближи до него; чувстваше се абсурдно с перуката и слънчевите очила. — Аз съм, ъъъ, Бритни. — Тя посочи перуката си и се усмихна.
— Радвам се да се запознаем. — Чейс протегна ръка и разтърси нейната.
— И аз се радвам — отвърна Спенсър. Ръката й беше настръхнала от докосването му.
Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо. Спенсър се радваше, че беше облякла копринена минирокля, която разкриваше дългите й крака. Не можеше да откъсне поглед от бицепсите на Чейс. Той изглеждаше като онзи тип момчета, които могат да я вдигнат и да я завъртят около главата си, без дори да се изпотят.
След това той се усмихна. Спенсър се изкиска нервно в отговор.