Съкрушени

Емили примигна.

— И престоят ти там… помогна ли?

Айрис се надигна леко, след което отново се отпусна.

— В някои дни — да, в други — не. Терапевтката ми твърди, че съм започнала да не ям, за да привлека внимание. Татко ни изостави, докато бях съвсем малка. Мама трябваше да работи на няколко места, за да пи издържа, а след това започна да излиза с разни мъже, всеки по-лош от предишния. Вече не намираше време за мен. Когато започнах да ставам все по-слаба и по-слаба, тя най-после се сепна и ме забеляза. Но тогава се дехидратирах и се озовах в болницата заради недохранване. Лекарят ми беше изготвил цял план за мен и мама се опита за известно време да бъде до мен, но не успя да издържи. Така се озовах в Убежището. — Тя изцъка през зъби. — Моят дом далеч от дома.

— Тя ли плаща престоя ти в Убежището? — попита Емили.

Айрис се усмихна накриво.

— Новият й приятел плаща. Той червив с пари — каква съм късметлийка!

Емили знаеше, че Айрис очаква от нея да се засмее, но всъщност не беше смешно. Мислейки си за майката на Айрис, тя се изпълни с благодарност към семейството си. Ами ако, вместо да глези Емили със сладолед и комикси, когато й бяха направили операция за премахване на апендикса в шести клас, майка й беше решила да я изпрати в някоя клиника? Дори изпращането й в Айова, след като А. я беше издал, не продължи дълго: родителите й бързо се осъзнаха и й поискаха прошка.

На пътя се появи дървена табела с надпис: „ПАРК КЕПЛЪР КРИЙК“. Емили отби на паркинга и угаси двигателя. В далечината проблясваше езерото, но във водата нямаше никой; все още беше доста студено. Само неколцина рибари в карирани якета Улрич седяха от другата страна на езерото, вперили поглед в плувките си.

Айрис слезе от колата и огледа терена.

— Гадна работа — промърмори тя. — Сега какво ще правим?

Емили отиде до навеса, където сигурно държаха водните колела, но когато се опита да отвори, вратата се оказа здраво заключена.

— Искаш ли вместо това да направим нещо друго?

Айрис не отговори. Когато Емили се обърна, момичето стоеше до едно високо дъбово дърво, чиито клони все още бяха голи. На лицето й бе изписано странно, завеяно изражение.

— Какво има? — попита Емили, приближавайки се до нея.

Айрис се обърна.

— Когато бях по-малка, обичах да идвам тук с приятелките ми. Докато двете с Али бяхме заедно в Убежището, открихме, че тя също е обичала да идва тук.

— Така ли? — попита Емили, навеждайки глава. В това нямаше смисъл — семейство Дилорентис имаха няколко лодки, но ходеха на езерото Пекс, което се намираше доста по-близо до Роузууд.

Айрис кимна.

— Тя каза, че тук страшно й харесвало. С нетърпение очакваше да дойде, когато я пуснат от болницата.