Човекът със сините кръгове

След което Льо Нермор каза:

— Дайте ми един тебешир. Син тебешир.

И понеже никой не помръдна, той добави настоятелно:

— Побързайте. Поисках ви тебешир.

Данглар излезе и донесе тебешир от шкафа на Флоранс. Там имаше всичко.

Льо Нермор се изправи предпазливо като човек на края на силите си и взе тебешира. Застанал срещу бялата стена, той размисли още няколко мига. После много бързо написа с големи букви: „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“.

Адамсберг не помръдна. Очакваше това още от вчера.

— Данглар, идете да потърсите Мьоние — каза той. — Мисля, че е в сградата.

Докато Данглар го нямаше, човекът с кръговете обърна лице към Адамсберг и го загледа.

— Добър ден — каза Адамсберг. — Отдавна ви търся.

Льо Нермор не отговори. Адамсберг се взираше в неприятното му лице, което след признанието си бе възвърнало част от твърдостта.

В стаята влезе графологът Мьоние, следван по петите от Данглар. Той разгледа едрите букви, които покриваха цялата дължина на стената.

— Хубав спомен за кабинета ви, Данглар — промърмори той. — Да, това е почеркът. Няма как да се изимитира.

— Благодаря — каза човекът с кръговете и върна тебешира на Данглар. — Ще донеса и други доказателства, ако искате. Бележниците ми, часовете на нощните ми излизания, картата на Париж с нанесените кръстчета, списъка ми с предметите, каквото пожелаете. Знам, че едва ли мога да се надявам на това, но бих искал да не се разчува. Бих искал студентите ми, колегите ми никога да не научат кой съм аз. Предполагам, че не е възможно. Сега всичко се е променило, нали така?

— Точно така — съгласи се Данглар.

Льо Нермор стана, беше се посъвзел, и прие една бира. Заразхожда се из кабинета от прозореца до вратата, като многократно минаваше покрай рисунката си.

— Нямах избор, трябваше да ви кажа. Имаше твърде много улики срещу мен. Сега е различно. Досещате се, че ако бях искал да убия жена си, нямаше да го направя в един от собствените ми кръгове, без дори да преправя почерка си. Дано да сте съгласни с мен.

Той сви рамене.

— Сега вече не мога да се надявам на онова място в Академията. И няма смисъл да подготвям лекциите си за догодина. В колежа няма да ме искат и това е нормално. Но истината е, че нямах избор. Предполагам все пак, че съм сменил посоката на мислите ви. Вие трябва да разкриете останалото. Кой ме е използвал? Още от първия труп, намерен в един от кръговете ми, се опитвам да разбера кой ми е поставил този отвратителен капан. Много се уплаших, когато чух за първото убийство. Вече ви казах, че не съм по-смел от когото и да било. Дори, за да бъда честен, по-страхлив съм от когото и да било. Блъсках си главата, мъчех се да разбера. Кой бе направил това? Кой ме бе проследил? Кой бе поставил тялото на онази жена в моя кръг? И ако пак начертах един кръг няколко дни по-късно, то не беше, за да ви предизвиквам, както пишат по вестниците. Не, далеч не. Беше с надеждата да забележа кой ме следи, да разпозная убиеца и да се оневиня. Няколко дни ми трябваха, за да се реша на това. Колебаех се — сам в нощта, с убиеца подире ми, какъвто съм плашлив… Но знаех, че ако ме откриете, нямам никакъв шанс да избегна обвиненията в убийство. Убиецът го беше планирал — да платя вместо него. Битката беше между него и мен. Първата истинска битка в живота ми. В този смисъл не съжалявам за нищо. Единственото, което не можех да си представя, е, че ще посегне на собствената ми жена. През цялата нощ след посещението ви се питах защо е направил това. Имаше само едно обяснение — полицията още не ме беше разкрила, а това проваляше плановете на убиеца. Тогава е решил да убие моята Делфи, за да стигнете до мен, за да ме арестувате и да го оставите на мира. Може би е това, а?