![Краят на дъгата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/6/krayat-na-dgata-bg-download.jpg)
Краят на дъгата [bg]
- Автор: Виндж Вернор (Вернон) Стефан
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857690
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Краят на дъгата [bg]». Краткое содержание книги:
“Това е може би най-добрият роман на Върнър Виндж - задълбочен, добре разказан и пълен с нови идеи. Върнър описва нашето бъдеще по-добре от всеки друг и ни кара да повярваме в него”. В Краят на дъгата - наред с останалите неща - виждаме свръхчовешкия интелект, който се получава, когато много хора се свържат електронно. Чудесна история, нови идеи изскачат от всяка страница. Томас У. Малоун, професор от Мичиганския технологичен институт.
В свят на шеметни интриги Винж поставя опасни технологии и дебненето на Големия брат в ръцете на обикновените хора. Едновременно плашещо и забавно. Истински шедьовър.Уил Маккарти.
Беше крайно време да посети Лена.
Изчака уикенда и взе кола до Пирамид Хил. В събота там беше наистина оживено. Боб казваше, че му напомняло залите с електронни игри от детството му. Трябваше да отидеш до парка физически, но после можеше да се потопиш в най-различни светове. Пирамид Хил беше собственост на Казино Ваха и беше за деца, които не са достатъчно големи да залагат. Но най-важното бе, че разполагаше с добра сигурност. Дори Робърт да проявеше любопитство, щеше да му е трудно да я проследи до Лена.
Тя извади колелото от багажника на колата и промени външния му вид на малко магаренце. Собственият й образ беше от класическото аниме: големи очи, щръкнала коса и малка уста. Това щеше да държи останалите настрана.
Тръгна с магаренцето по алеята, която обикаляше хълма. За момент погледна какво е модерно днес. Уф. Повечето бяха предимно Скуучи глупости. Навсякъде щъкаха Таласъми и Баби Яги. Преди година никой не беше чувал за скуучитата, а сега бяха по-известни от имената на големите корпорации. Дори бяха затъмнили новата версия на „Завръщане в креда“. Имаше стотици различни Скуучи герои. Някои представляваха нагло открадната интелектуална собственост, други идваха от фолклорни легенди от целия свят. Образите бяха много семпли, създадени без никаква креативност. Може би точно затова се радваха на такава популярност сред най-малките.
Близо до върха на хълма ръмжеше огромно същество. Всъщност така нейният визьор изобразяваше установката за свободно падане. Капсулата се изстрелваше нагоре, достигаше четири g, след което предлагаше на пасажерите почти минута при нула g, докато докосне земята. Това беше най-впечатляващата атракция в Южна Калифорния. В днешно време приятелите на Мири не й обръщаха внимание, но като дете тя бе изкарала не един следобед в подскоци нагоре-надолу в небето.
Стигна почти до средата на пътя към източния изход, без да си избере игра. Внимаваше да не пипа и да не се качва на механични играчки. Особено внимателно избягваше малките пухкави същества. „Пипнеш — плащаш“ беше девизът на парка. Може би трябваше все пак да се включи в някаква игра, за да спрат да я тормозят.
Спря и се огледа. Беше доста шумно, но ако човек се заслушаше, щеше да разбере, че всеки играе в собствен свят. Всичко бе така измислено, че играчите и екипировката да не си пречат един на друг. Прикритието й беше добро: класическото аниме бе твърде извисено за местните глупаци — А какво ще кажеш за „Духове близнаци“? За нея се искат само двама.
Мири насмалко да падне от магаренцето. Обърна се и извъртя колелото между себе си и гласа. Насреща й стоеше истински човек — и също използваше аниме образ. Мири за момент погледна в реалността: Хуан Ороско. Ама че лош късмет. Никога не си бе представяла, че и той си пада по анимето.
Пусна гласа, който й бе записала Анет Ръсел.
— Не днес. Търся нещо друго.
Ороско — или по-скоро образът с щръкнала коса — наклони глава въпросително. — Ти си Мири Гу, нали?
Това вече беше съвсем неучтиво, но какво можеше да се очаква от един четиринадесетгодишен смотаняк?
— Е, и? Не искам да играя. — Тя се обърна и забута колелото по алеята. Ороско тръгна след нея. Той беше със сгъваемо колело, което въобще не му пречеше.
— Знаеш ли, че с дядо ти се готвим заедно за часа на Чумлиг?
— Знам. — „Проклятие!“ Ако Хуан разбереше накъде се е запътила, можеше да каже на Робърт. — Ти да не ме следиш?
— Това не е забранено!
— Но не е възпитано. — Тя леко забърза.
— Е, не те дебна постоянно. Надявах се да се засечем и просто те видях да влизаш през западния вход… — Явно беше нагласил настройките на късо разстояние. — Дядо ти се опитва да ми помогне. Мисля, че почвам да пиша все по-добре. А аз го уча да носи. Но… малко ми е жал за него. Постоянно изглежда ядосан от нещо.
Мири не каза нищо.
— Както и да е, мислех си… може би, ако се срещне с някой от старите си приятели… ще се почувства по-добре.
Мири се извъртя към него.
— Ти да не би да вербуваш?
— Не! Е, наистина имам едно сдружение, което би могло да облагодетелства възрастни хора, но в случая не става дума за това. Дядо ти ми помага в училище и аз искам да му помогна.