Ръкописът на Фулканели [bg]

32

Пътуването по магистралата на юг беше продължително и горещо. При Невер имаше къса отсечка от старо шосе, което водеше до Клермон-Феран. Веднага след чертите на града отново излязоха на магистрала 75 и поеха в посока Льо Пюи. Крайната цел на пътуването им беше областта Лангедок, която все още оставаше далеч на юг. Бен се надяваше да попадне на следите на Клаус Райнфелд именно там, за да постигне някакъв напредък в издирването си.

Тъй като разполагаше само с информацията от наполовина прочетения дневник на Фулканели той все още нямаше ясна представа какво точно търси. Не му оставаше нищо друго, освен да следва неясните указания с надеждата, че в хода на този процес ще попадне на нещо по-съществено.

Робърта спеше до него, главата й леко се полюшваше. Спеше от около час — горе-долу от момента, в който той се увери, че ги следят. Синьото беемве, което се беше появило в огледалото за обратно виждане, караше след тях още от околностите на Париж.

Забеляза го за пръв път на една бензиностанция, докато пежото чакаше на малката опашка за зареждане. В него пътуваха четирима мъже, които определено бяха изнервени от стремежа си да не ги изпуснат.

Когато се върнаха на пътя, Бен предприе няколко проверяващи маневри. При всяко изпреварване беемвето правеше същото, запазвайки дистанцията помежду им. Когато намаляваше скоростта до степен, дразнеща останалите участници в движението, шофьорът на синята кола вдигаше крак от газта, без да обръща внимание на гневните клаксони. По същия начин постъпваше и когато Бен предприемаше серия от бързи задминавания. Не, съмнение нямаше.

— Защо караш толкова нервно? — сънливо попита Робърта.

— Предполагам, защото самият аз съм нервен — отвърна той, замълча за момент и добави: — Неприятно ми е да ти го кажа, но си имаме опашка. — Тя рязко се обърна, сънливостта й бързо се стопи. — Синьото беемве — уточни той.

— Мислиш ли, че отново са те?

— Ако не са, значи пътуващите в него много искат да ни спрат и да ни питат за посоката.

— Можем ли да се измъкнем?

— Зависи от усърдието им — сви рамене Бен. — Ако останат с нас, най-вероятно ще изчакат да излезем на някой второстепенен път и ще опитат нещо.

— Какво по-точно? — изгледа го тя и побърза да добави: — Всъщност не отговаряй на този въпрос, ами опитай да се измъкнеш!

— Добре, дръж се здраво!

Бен включи на по-ниска предавка и стъпи на газта. Пежото се стрелна напред, задмина някакъв тежък камион и рязко се прибра вдясно. Зад гърба им се разнесе гневен вой на клаксон. Той потърси преследвачите в огледалото за обратно виждане и видя как колата им се изнася в лявото платно, нервно примигвайки с фарове на по-бавните автомобили.

— Е, добре, както кажете — промърмори той и натисна газта до дупка, задминавайки отдясно тежкотоварен камион, който даваше мигач и излизаше в скоростната лента на магистралата.

— Хей, да се пребием ли си решил? — изкрещя Робърта, опитвайки се да надвие грохота на двигателя.