Ръкописът на Фулканели [bg]

— Ще потърся лекар!

— Не искам лекар — възпротиви той. — Намери свещеника. Отец Паскал Камбриел.

Робърта тръгна към центъра. За пръв път в живота си изпитваше желание да се моли. Пръстената настилка на улицата се беше напукала от липсата на дъжд. Старите къщи от двете й страни сякаш се подпираха една на друга, за да не рухнат.

— Господи, ако изобщо те има, моля те да ми помогнеш да открия отец Паскал!

После изведнъж си помисли, че свещеникът може би е мъртъв или вече не живее тук. Сърцето заблъска в гърдите й и тя неволно ускори крачка.

Църквата се оказа в противоположния край на селото. До нея имаше малко гробище, а отвъд него белееше каменна къщичка.

От пристройката долиташе успокоителното кудкудякане на кокошки. В двора беше паркирано прашно и доста очукано рено 14. На пътечката между двете постройки се появи някакъв мъж. Прорязаното му от дълбоки бръчки лице беше силно загоряло — като човек, който от години работи на открито. Мъжът я забеляза и забави крачка.

— Извинете, мосю — подвикна тя.

Мъжът й хвърли любопитен поглед, после ускори крачка и изчезна в една от постройките, затръшвайки вратата под носа на Робърта. Тя се вкамени от изненада, но после бавно си даде сметка, че разрошената и мръсна чужденка с окървавена блуза и скъсани джинси едва ли е често срещана гледка по тези места.

— Мадам? — разнесе се един глас зад гърба й. — Мога ли да ви помогна?

Робърта се обърна към облечената в черно възрастна жена, покрила главата си с дълъг шал.

— Да, моля. Много бих искала да ми помогнете. Търся селския свещеник.

— Така ли? — вдигна вежди жената. — Но той е тук.

— Отец Паскал Камбриел?

— Да, мадам, той все още е тук — дари я с беззъба усмивка старицата. — Аз съм Мари-Клер и се грижа за домакинството му.

— Ще ме заведете ли при него? Въпросът е спешен, нуждаем се от помощ.

Мари-Клер я поведе към къщата.

— Отче, имаме гостенка — подвикна от прага тя.

Къщата беше обзаведена скромно, но излъчваше топлина и сигурност. Големи цепеници бяха подредени върху купчина подпалки в огнището. В единия край на просторната стая имаше обикновена чамова маса с два стола, в другия се виждаше старо, покрито с одеяло канапе. На прясно варосаната стена висеше голямо абаносово разпятие до снимка на папата с кръст в ръце.

Стълбите заскърцаха под стъпките на свещеника. Вече надхвърлил седемдесет, отец Паскал Камбриел ходеше трудно, подпирайки се на бастун.

— Какво мога да направя за теб, дете мое? — попита той, оглеждайки с любопитство необичайния вид на Робърта. — Ранена ли си? Катастрофа ли стана?

— Не съм ранена, но приятелят ми е зле — отвърна Робърта. — Вие сте отец Паскал Камбриел, нали?