Записки от една голяма страна

Така или иначе, за мен проблемът изобщо не се крие в „Изгубеният свят“ или който и да било от филмите през летните месеци. Отдавна съм престанал да очаквам от Холивуд да осигури раздвижване на мозъка ми през лятото. Проблемът ми по-скоро е свързан с киносалона „Сони 6“ в Уест Лебанон, Ню Хемпшър, хилядите подобни комплекси в предградията, които правят с преживяванията на кинолюбителите горе-долу това, което тиранозавърът на Стивън Спилбърг прави с центъра на Сан Диего.

Всеки, който е израснал в САЩ през шейсетте години или по-рано, си спомня дните, когато ходенето на кино означаваше посещаване на киносалон с един екран — обикновено огромен, обикновено разположен в центъра на града. В родния ми град, Де Мойн, централното кино (с изключително оригиналното име „Кино Де Мойн“), беше екстравагантно подобие на замък с призрачно осветление и декор, напомнящ на крипта под египетска пирамида. По мое време сградата беше доста западнала — съдейки по миризмата, винаги съм бил убеден, че там някъде има умрял кон. Беше и повече от сигурно, че за последен път киното е било почиствано през най-добрите години на Теда Бара35. Но въпреки това да влезеш в този кубически акър мрак и да се изправиш пред гигантския екран беше вълшебно преживяване.

Всички тези големи, централно разположени кина вече са изчезнали — с изключение на последните в няколко големи града. (Кино „Де Мойн“ беше разрушено около 1965 година). На тяхно място се навъдиха мултиплексни кина, в които изобилстват малки салони. Въпреки че „Изгубеният свят“ е най-гледаният филм напоследък, ние се бяхме натъпкали в смешно малко салонче с едва девет реда седалки, които бяха наблъскани толкова натясно, че едва не затисках ушите си с колене. Екранът беше с размерите на голяма плажна кърпа и беше разположен толкова зле, че всички, седнали на първите три реда, трябваше да гледат почти право нагоре, като че ли бяхме в планетариум. Звукът беше лош, образът често започваше да трепти. Наложи се да изгледаме половин час реклами, преди да започне филмът. Пуканките и бонбоните бяха безобразие скъпи, наоколо се мотаеха продавачи, явно програмирани да ти пробутват неща, от които нямаш никаква нужда и никога не си искал да притежаваш. Накратко, всичко в това кино беше внимателно планирано така, че да превърне посещението в него в преживяване, което човек си спомня с дълбоко съжаление.