Записки от една голяма страна
- Автор: Брайсън Бил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ния Рибарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки от една голяма страна». Краткое содержание книги:
Така или иначе, за мен проблемът изобщо не се крие в „Изгубеният свят“ или който и да било от филмите през летните месеци. Отдавна съм престанал да очаквам от Холивуд да осигури раздвижване на мозъка ми през лятото. Проблемът ми по-скоро е свързан с киносалона „Сони 6“ в Уест Лебанон, Ню Хемпшър, хилядите подобни комплекси в предградията, които правят с преживяванията на кинолюбителите горе-долу това, което тиранозавърът на Стивън Спилбърг прави с центъра на Сан Диего.
Всеки, който е израснал в САЩ през шейсетте години или по-рано, си спомня дните, когато ходенето на кино означаваше посещаване на киносалон с един екран — обикновено огромен, обикновено разположен в центъра на града. В родния ми град, Де Мойн, централното кино (с изключително оригиналното име „Кино Де Мойн“), беше екстравагантно подобие на замък с призрачно осветление и декор, напомнящ на крипта под египетска пирамида. По мое време сградата беше доста западнала — съдейки по миризмата, винаги съм бил убеден, че там някъде има умрял кон. Беше и повече от сигурно, че за последен път киното е било почиствано през най-добрите години на Теда Бара35. Но въпреки това да влезеш в този кубически акър мрак и да се изправиш пред гигантския екран беше вълшебно преживяване.
Всички тези големи, централно разположени кина вече са изчезнали — с изключение на последните в няколко големи града. (Кино „Де Мойн“ беше разрушено около 1965 година). На тяхно място се навъдиха мултиплексни кина, в които изобилстват малки салони. Въпреки че „Изгубеният свят“ е най-гледаният филм напоследък, ние се бяхме натъпкали в смешно малко салонче с едва девет реда седалки, които бяха наблъскани толкова натясно, че едва не затисках ушите си с колене. Екранът беше с размерите на голяма плажна кърпа и беше разположен толкова зле, че всички, седнали на първите три реда, трябваше да гледат почти право нагоре, като че ли бяхме в планетариум. Звукът беше лош, образът често започваше да трепти. Наложи се да изгледаме половин час реклами, преди да започне филмът. Пуканките и бонбоните бяха безобразие скъпи, наоколо се мотаеха продавачи, явно програмирани да ти пробутват неща, от които нямаш никаква нужда и никога не си искал да притежаваш. Накратко, всичко в това кино беше внимателно планирано така, че да превърне посещението в него в преживяване, което човек си спомня с дълбоко съжаление.
Не изреждам всичко това, за да предизвикам съчувствието ви, въпреки че една проява на разбиране е винаги добре дошла, а за да подчертая, че описаното по-горе започва да се превръща в стандартно преживяване за посетителите на киносалоните в Америка. Мога да преживея някоя дребна аудиовизуална проява на имбецилност, но не мога да понеса изличаването на вълшебството.
Тези дни говорех за това с по-голямата си дъщеря. Тя ме изслуша търпеливо, дори съчувствено, а после каза нещо много тъжно.
— Татко — заяви тя, — би трябвало да схванеш, че хората не държат да им мирише на умрял кон, когато отидат на кино.
Тя, разбира се, е права. Но ако питат мен, тези хора не знаят от какво се лишават.
Рисковият фактор
Има нещо, което винаги ми се е струвало много нечестно. Само защото аз съм американец, а вие, драги читателю, Бог да ви благослови, не сте, излиза, че съм изложен на два пъти по-голяма опасност от ранна смърт и смърт при злополука.
Знам това, защото наскоро четох така наречената „Книга на рисковете: Вълнуващи факти за опасностите, на които се излагаме всеки ден“. Авторът е някакъв статистически пишман-експерт, на име Лари Лаудън.
Книгата прелива от интересни и полезни статистически данни, свързани предимно с вариантите на катастрофален край, които ви очакват в Съединените щати. Така например вече знам, че ако тази година се заема със земеделска работа, шансовете да изгубя някой крайник се увеличават три пъти, а вероятността да получа фатално отравяне се удвоява, в сравнение с варианта да си седя кротко и да не правя нищо. Междувременно знам също, че шансът да стана жертва на убийство през следващите дванайсет месеца е едно на 11 000, да се задавя до смърт — едно на 150 000, да загина при скъсване на бент — едно на десет милиона, а възможността нещо, което пада от небесата, да ме фрасне по главата и там да си остана, се оказва едно на 250 милиона. Дори да си седя в къщи, при това по-далечко от прозорците, се оказва, че съществува дразнещият шанс от едно на 450 000 да стана жертва на злополука с фатален изход. Намирам това за доста смущаващо.
35
Теда Бара (1885–1955 г.) — американска звезда на нямото кино, известна с ролите си на жена-вамп — (Бел.ред.)