Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Както можеше да се очаква, в един стар и напълно обзаведен подвижен дом под наем, декорът не можеше да се сравнява с този в замъка на Уиндзорите. По плочките на пода имаше петна от предишни течове на вода. Пердетата бяха избелели от слънцето, излинялата материя беше измачкана и беше попила цигарения дим. Разпокъсаните, лекьосани и надраскани мебели бяха поставени върху оранжев килим, който някога е бил пухкав и дебел. Сега той беше смачкан като всички надежди и мечти, умрели тук през годините.
Синсемила не беше в хола.
Дрешникът беше идеално укритие от духове. Ако Синсемила беше там, въображаемите чудовища вече я бяха изяли заедно с парцалите. В дрешника имаше само телени закачалки, които издрънчаха, когато Лейлъни отвори вратата.
Мразеше да издирва майка си. Никога не знаеше в какво състояние ще я намери.
Понякога се налагаше да чисти след скъпата си майчица. Лейлъни беше свикнала да се справя с подобни неща. Не желаеше цял живот да чисти повръщано и урина, но беше готова да стори каквото трябва, без самата тя да повърне двете парчета пай.
Кръвта беше нещо по-лошо. Достатъчни бяха само няколко капки кръв.
Старата Синсемила никога не би се самоубила. Тя водеше здравословен живот — не ядеше месо, пушеше само трева, пиеше по десет чаши минерална вода на ден, за да се прочисти от токсините, взимаше по двайсет и седем таблетки витамини и минерали и непрекъснато се тюхкаше за глобалното затопляне. Преживяла е трийсет и шест години, казваше тя, и възнамерявала да се държи още поне петдесет, докато замърсяването или прекалено голямата населеност не предизвикат измирането на деветдесет и девет процента от живота на Земята.
Макар че не беше способна на самоубийство, Синсемила практикуваше в умерена степен самонараняване. Заемаше се сериозно със себе си веднъж месечно. Стерилизираше винаги скалпела със свещ, а кожата си с алкохол. После правеше всеки следващ разрез след сериозни размисли.
Молейки се да не е нещо по-отвратително от повръщано, Лейлъни отиде в банята. Тясното помещение беше празно.
В късия коридор, облицован с имитация на дървени панели, имаше три врати, които водеха към две спални и дрешник.
В дрешника не откри нито майка си, нито повръщано или кръв, нито таен проход, водещ до вълшебно кралство, в което всички са красиви, богати и щастливи. Всъщност Лейлъни не потърси такъв проход, защото знаеше, че няма да открие. На нейната възраст беше нормално да търси тайни врати към фантастични земи и светове, но тя непрекъснато оставаше разочарована. Затова реши, че ако наистина съществува такава врата, то тази врата сама ще я открие. Освен това, ако този дрешник беше нещо като автобусна спирка между Калифорния и царството на приказни вълшебници, със сигурност щеше да има някакви предмети, останали от троли или елфове. Но в дрешника имаше само една умряла хлебарка.
Оставаха две врати — и двете затворени. Отдясно се намираше малката спалня на Лейлъни. Отпред беше стаята, която майка й делеше с Престън.
Синсемила можеше и да е в стаята на дъщеря си, и където и да било другаде из тази къща. Тя нямаше уважение към личното пространство на хората и никога не беше изисквала такова към нейното, сигурно защото наркотиците й създаваха усещане за необятна шир. В тази шир можеше да се усамоти, когато си поискаше.
Под вратата отпред се виждаше светла черта от запалена лампа вътре. Под вратата отдясно такава светлина нямаше.
Това нищо не значеше. Синсемила обичаше да седи сама в тъмното, понякога се опитваше да комуникира със света на духовете, а понякога просто си говореше сама.
Лейлъни се ослуша. Съвършената гробна тишина продължаваше да изпълва къщата. Разбира се, кървенето е тих процес.
Въпреки свободолюбивия си артистичен дух Синсемила напоследък беше ограничила изкуството на скалпела само върху лявата си ръка. Петнайсет сантиметра дълга и пет широка област, с големината на снежна топка, в която белезите и резките бяха прецизно свързани една с друга. Оригиналната творба подобна на декоративна плетка украсяваше или загрозяваше предмишницата й в зависимост от вкуса и гледната точка на човек. Гладкият, почти лъскав белег беше с белезникав цвят и контрастът беше фрапиращ, когато Синсемила имаше тен.
„Махни се оттук. Спи в двора. Остави доктор Смърт да се оправя с бъркотията“.
Ако се върнеше в двора обаче, щеше да избяга от отговорност. Точно така щеше да постъпи старата Синсемила, ако беше на нейно място. В своите действия Лейлъни винаги се ръководеше от един и същ принцип: прави обратното на това, което би направила Синсемила. Така винаги има по-голяма вероятност да постъпиш правилно и да запазиш съвестта си чиста.