Затворницата на дракона
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Затворницата на дракона». Краткое содержание книги:
— Какво предпочиташ, господарю? — Роина постави подноса пред него. — По малко от всичко?
Той дори не погледна надолу.
— Да не би да съм облекчил съдбата ти, случайно?
— Не, господарю.
— Тогава защо ми се усмихваш?
Усмивката й веднага се стопи.
— Станало е неволно. Какво предпочиташ? Да бъда намръщена или безразлична, или да ме е страх? Трябва само да кажеш…
— Млъквай! — изгърмя той и я отпрати с жест. Когато излизаше от салона, младата жена едва се въздържа да не се изсмее. Усещаше погледа му прикован в гърба си. О, този лорд Отмъщение бил по-лесен за опитомяване, отколкото Милдред предполагаше. Само с една усмивка беше развалила настроението му и не бе получила наказание за това. Чудеше се дали следващия път може да го докосне. Не й се искаше да го прави, но решението беше взето и трябва да бъде изпълнено.
— Значи си чула, а?
Говореше й Мери Блу. Не знаеше какво има предвид началничката й, но не трябваше така да се хили, че всички да я виждат.
— Какво да съм чула?
— Че онази надута Селия е изпратена в крепостта Дирууд. Не знам как го направи, но приеми моите благодарности за това!
Роина беше загубила дар слово. Просто не беше за вярване!
— Той я е изгонил?
— Да! Отървахме се от голямо зло. Но защо си толкова изненадана?
— Не съм направила нищо… Просто му разказах за заповедта, която тя ми предаде от негово име. Е, Селия излъга и той беше много ядосан, но чак да я изгони…
Мери се изсмя с глас.
— Никой няма да посмее да направи това, което ти направи. Аз самата много пъти съм искала да разкажа на господаря как Селия злоупотребява с положението си, но бях сигурна, че държи на нея, и затова си мълчах.
Роина потисна удовлетворението, което изпълни гърдите й. Селия наистина беше прекалила, но Уорик сигурно не я беше наказал заради нея. Той просто изпитваше страст към наказанията. Защо любимката му да прави изключение?
Когато се върна в салона с нов поднос, за момент беше забравила, че трябва да започне с прелъстяването на Уорик. Забеляза, че настроението му се е променило към по-лошо. Съществуваше риск, вместо да го обърка и да го накара да се чуди, да го ядоса. Намръщен, той я гледаше как се приближава към масата. Без съмнение, беше адски ядосан.
Роина се поколеба дали изобщо да отиде при него, но погледът му беше непреклонен. Задължението й беше да сервира лично храната му.
— Нещо изкушава ли те, господарю?
Роина не разбра последиците от въпроса си, докато не срещна погледа му. Веднага пламна цялата. Не беше искала да прозвучи двусмислено. Съвсем се смая, когато гримасата му се превърна в усмивка. Тя излъчваше истинско мъжко задоволство.
— Ела тук, момиче, и ще видиш какво наистина ме изкушава!
Сър Шелдън и другите рицари, чули думите му, се изкикотиха. Лицето на Роина пламна, но тя не се поколеба. Веднага заобиколи масата и… се намери в скута му.
Това беше прекрасна възможност за плана й, но ако би могла да забрави, че двамата са в центъра на вниманието. Не можеше да игнорира факта, че наоколо са и други благородници, много дами и дъщерите му. Единственото й желание беше земята да се разтвори и да я погълне. Ако новото й положение не беше толкова унизително, Уорик нямаше да си позволи това.
— Какво мислиш, че ще задоволи вкуса ми? — продължи да я дразни той. — Избери нещо, и ще видим.
Дали не й даваше възможност да напълни чинията му и да избяга?
Роина веднага се наведе към близката табла и в този миг почувства как ръката на Уорик се плъзга между краката й. Толкова бързо се дръпна назад, че главата й се удари в брадичката му.
— Мислиш, че тази храна няма да ми хареса, така ли?
Тя въздъхна вътрешно. Невъзможно беше да излезе победител от неговата игра, нито пък щеше да й позволи просто да стане от скута му. От друга страна, ако остане дълго така, сигурно скоро ще му омръзне това забавление.
Младата жена побърза да се наведе отново, за да напълни чинията му. Другата му ръка незабавно се плъзна под полите и откри голото й бедро. Обля я топлина, която нямаше нищо общо със смущението. Ужаси се, че отново ще я докара до състоянието от предишната вечер.
Роина надмогна гордостта си. Сгуши се в него и прошепна:
— Моля те, не прави това!
— Нямаш представа какво удоволствие е за мен да чуя тези думи от устата ти — беше самодоволният отговор. Без съмнение той й напомняше за другата нейна молба, но не това я безпокоеше сега. Тогава чу въпроса му:
— Може би сега ще ми кажеш защо ми се усмихна тази вечер?
Роина зяпна. Дали не постъпва така, защото го е покорила с усмивката си? Или го е объркала? Тази мисъл така я подлуди, че забрави за присъствието на толкова много свидетели край тях. Отговори му с ехидна усмивка, недочакала дори да преглътне пивото си: