Затворницата на дракона
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Затворницата на дракона». Краткое содержание книги:
Сега Роина разбра защо Милдред съжалява Уорик.
— Бих предпочела да не знам това — отрони се от устата й.
— Мъдро е да познаваш врага си. Когато узнал за ужасните събития във Фулкъхрст, лорд Уорик бил на шестнадесет години. След шест месеца научил подробностите, но без помощта на краля или без собствена армия, бил безсилен. Бейнат знаел това и оставил Уорик жив. Но не взел в предвид това, че все още бил в сила брачният договор, направен преди години. Макар и млад, когато получил рицарско звание, Уорик потърсил годеницата си. Със земите и зестрата й спретнал солидна армия. Помогнал му и баща й.
— Върнал си е Фулкхърст?
— Да.
— Убил ли е Бейнат?
— Със собствените си ръце, но това не го задоволило. Фактът, че трябвало да чака две години, за да си отмъсти, отровил душата му. Освен това, поради жестокостите и глупостта на Бейнат той заварил имението в окаяно положение.
— Искаш да кажеш, че и другите земи на престъпника станали негова цел?
— Кхърст станал двойно по-голям. През това време Уорик загубил съпругата си и се оженил втори път. Втората му жена била с обикновен произход, но той се стремял още повече да увеличи богатствата си.
— Сигурно е имал и друг враг и се е нуждаел от по-голяма армия?
— Не, но се заклел, че никой няма да му стори зло, без да плати скъпо за това. Тази клетва го въвлича в непрекъснати войни.
— И се е превърнал в жестоко чудовище — отбеляза горчиво Роина.
— Не, такъв е станал, когато е узнал за трагичната гибел на семейството си. Скръбта и отчаянието са превърнали онова момче в този мъж, когато познаваш. Казват, че между двамата няма никаква прилика. Някога е бил весел, мил, преливащ от хитростите и радостта на един младеж.
— А мъжът е студен и безсърдечен…
— Сега знаеш причината за промяната у него. Все още има шанс да възвърне истинския си образ.
— Дали би го направил?
— Къде е оптимизмът на собствената ти младост, Роина?
— Смазаха го мъжете от семейство Д’Амбре.
— Тогава си го върни, миличка. Като излекуваш този мъж от демоните на миналото му, сама ще успееш да осигуриш бъдещето си. Заслужава си да опиташ, не мислиш ли?
— Съжаляваш го, но не си принудена да търпиш непрекъснатите му наказания. Ако питаш мен, той и демоните му напълно си подхождат — каза раздразнена Роина.
— Ще позволиш ли собственото ти нещастие да те направи така безсърдечна и злопаметна като него?
— Не го изкарвай, че прилича на мен, Милдред! Казах ти, че ще помисля.
— Много добре! — Прислужницата въздъхна, но добави упорито: — Не пламваш ли поне малко съжаление към него сега?
— Дори и капчица! — заяви Роина. Искаше й се това да беше вярно.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— Добре дошъл, Шелдън! — възкликна Уорик и прегърна приятеля си. — Цяла вечност не си ни посещавал.
— Сигурно защото всеки път ми чупиш по едно ребро.
— Лъжеш — отряза го Уорик.
Шелдън дьо Вер не беше толкова едър, но на височина бяха еднакви. Той беше най-големият син на семейството, в което Уорик беше живял и служил като негов оръженосец. Въпреки че между тях имаше пет години разлика, двамата бяха добри приятели. На тридесет и седем, Шелдън беше с прошарени брада и коси, белег на семейството му. Белите коси не накърняваха красотата му, но когато го видеше за пръв път човек, му изглеждаше малко странен.
— Позволи на оръженосеца ти да свали тази тежка ризница и сядай — продължи Уорик, като го водеше към огнището. После извика към минаващото наблизо момиче: — Ема, донеси нещо освежаващо за госта ми! — Момичето се обърна, за да изпълни заповедта, когато той извика след нея: — Искам новата прислужница да ни обслужи!
Шелдън се загледа в гъвкавата походка на девойката.
— Все още я третираш като прислужница — отбеляза тон, след като момичето изчезна към женското отделение на къщата.
— Тя е такава.
— Но също е и твоя дъщеря!
Уорик се намръщи.
— Не е доказано. Кълна ти се, че спах с майка й само веднъж, когато ме пуснахте за малко у дома. Тогава бях на петнадесет и не ми се вярва…
— Не се залъгвай — прекъсна го приятелят му. — Достатъчно е да я погледне човек, за да се увери, че е твоя дъщеря. Всъщност само тя прилича на теб.
Уорик се отпусна тежко на стола си, още по-намръщен.
— Не подозирах за съществуването й, докато не я видях напълно пораснала. Майка й толкова се страхуваше от мене, че я е крила в селото. Прислугата пък беше достатъчно благоразумна, за да не споменава за Ема. Дори ти досега не си ми говорил за нея.