София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Тази рътлина беше съвършено гола, по нея нямаше никаква растителност освен по някоя дива слива тук-таме из дворищата. Затова през горещите дни тук топлината ставаше нетърпима.
Удобства липсваха. Летовниците се настаняваха из селските къщи със своята мобилировка, дори храната се носеше от София. Никакви вили, никакви солидни постройки не се виждаха. Единствена беше къщата на Душко Кесяков, паянтова постройка с голям двор и градина, и къщата на Шишеджиев. До пътя, който криви за към гората, имаше паянтова едноетажна барака от пет-шест стаи наредени в един ред. Една от стаите беше кафененце. Пред стаите имаше сайвант с дъсчен под. На тоя сайвант имаше няколко маси, на които скучаещите летовници от сутрин до вечер играеха табла.
Понеже нямаше други забави, летовниците уреждаха чести екскурзии към Люлин, където имаше залесени кътове, най-вече до манастира „Св. Кирил и Методи“, наричан тогава „Св. Крал“.
Горна Баня е зарегистрирала първата ж.п. катастрофа по българските държавни железници още през първите месеци след откриването на тая линия. Идещият откъм Перник влак не можал да се задържи на Владайската гара и, понеже стръмнината оттам към Горна Баня е твърде голяма, влакът слиза с голяма бързина в гарата и се сблъсква с друг влак. Имаше неколцина убити и ранени. Като виновен за тая катастрофа арестуваха и съдиха инженер Петров (брат на ген. Рачо Петров).
Днес Горна Баня естествено има друг вид. Държавата построи тук модерна баня. Построиха се множество красиви вили, откриха се хотели, ресторанти и питейни заведения и селото все някак повечко заприлича на курорт.
Банкя. Тук преди 150 години е бил чифликът на Решид Бей, около който постепенно се е образувало селото. И това селце, въпреки минералната си вода, имаше мизерен вид. Като по-отдалечено от София то се и по-малко посещаваше, но природата му беше по-красива. Новите бани не бяха още построени и басейните бяха покрити от една привременна постройка правена без вкус, не даже турска. До банята имаше една площ с лековита кал. В нея болни от ревматизъм лежаха заровени и така покрити с кал, че не можеха да се видят. Ще познаете, че някъде има зарит човек само по разтворения над главата му чадър, който го предпазва от слънцето. Зад банята започваше стръмнина, покрита с ниска, но сенчеста горичка. Единствена солидна постройка по него време беше вилата на капитан Паница — нещастна жертва на княз Фердинанд. Тази вила отсетне стана притежание на бившия министър на финансите, сега покойник, М. Тенев. Вилата доминираше на височината на банята и беше построена в швейцарски стил, заобиколена с дълбок парк.
Днес Банкя има нова баня с парк, множество вили и даже кооперации.
Панчарево. Изглежда, че това селище е много старо. На една от височините над банята има развалини от стари римски казарми. Това място селяните наричат Градището. Отсреща са развалините на крепостта Урвич. По всичко може да се заключи, че тези две крепости са защищавали дефилето, което води към Самоков. Много развалини от стари римски стени, басейни за бани и откриването на един женски череп с корона ни уверяват, че тук е имало голямо римско военно селище. Самата баня е построена върху основите на римската баня, а водата е каптирана в горичката зад банята.
И все пак селото преди петдесет години беше изоставено и мизерствуваше. Самоковският път минаваше по отсрещния бряг на Искъра, а от Горубляне до банята имаше един междуселски примитивен път. За да се отиде от банята до селото, трябваше да се пресече една малка горичка, през която минаваше криволичеща козя пътека. Самото село беше разположено на височината около днешната му черквичка, значи отстоеше на около два километра и повече от банята. Трудно беше за летовниците да идват от такова далечно разстояние, за да се къпят. Самите селяни бяха много бедни и обикновената им храна беше „джагалицата“ — чорба, сварена от кисели диви сливи, които те наричат джагали.
Но ето че се започна строежът на юзината за столичното електрическо осветление в Батил — недалеч от Панчарево и селяните намериха по-добри условия за живот било чрез работа, било чрез продажба на своите продукти.