Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » София преди 50 години
София преди 50 години - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

София преди 50 години

Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:

Ония, за които керванът на годините е превалил „над цветния хълм на младостта“, за които „напред се погледът не вглежда“, обичат често да се вглъбяват в миналото, да поплуват в тихите води на спомените, защото те са винаги успокоителни и никога не отравят с разочарования. Не че в миналото не е имало тегло и неволи — те са наши спътници от люлката до гроба. Но младините не чувствуват остро жилото на отровата им, а побелялата възраст, която вижда всичко ретроспективно, ги оставя в сянка, дори ги изличава: изпъква само светлината и радостта и безкритичната вяра в „доброто старо време“.
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
1 ... 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56
Перейти на страницу:

Такива бяха старите чиновници.

Георги Христов беше скромен счетоводител в бившите „Земеделски каси“, сега Б. З. К. Банка. Много старателен, мълчалив и малко своеобразен. Христов имаше левичарски схващания и затова е уволнен от банката. След известно време стоене без работа той е назначен за началник на бюрото за мерки и теглилки във Видин.

По това време неговият министър Жеко Бакалов предприема обиколка из провинцията. Между другите градове той посещава и Видин. Всички чиновници са в трескаво напрежение около това министерско посещение. Само нашият Христов не взема никакво участие и спокойно стои в канцеларията си.

След официалното му посрещане от кмета, окръжния управител, околийския началник и други видни първенци, министър Бакалов иска да му се даде едно бюро, в което да се настани, за да приема докладите, които ще му се направят. Като най-чисто и най-удобно му се посочва бюрото на началника на мерки и теглилки. Придружен от околийския началник, Жеко Бакалов се отправя към бюрото на Христов, без последният да бъде поне предупреден.

Околийският началник почтително отваря вратата и оставя министра да влезе пръв.

— С кого имам честта да говоря? — запитва Христов, без дори да стане от стола си.

— С вашия министър! — отговаря Жечо Бакалов и му обръща гръб, излиза от канцеларията и грубо тръшка вратата.

Жечо Бакалов се настанява в общината, гдето приема първенците, докато стане часът за банкета. Същата вечер една бърза телеграма уведомява Георги Христов, че е уволнен в интереса на службата.

Времена!

Софийските курорти

Кореняците нямаха обичай да летуват и мъчно се решаваха да напуснат своята София, те можеха да отидат до Враждебна, да прекарат един ден до Горубляне, но вечерта се връщат „у градо“. За повече от един ден те се решаваха да отидат в някой от множеството манастири, които се намират в околността на столицата: Кокаленския, Германския, Кремиковския, Драгалевския, Люлинския Св. Крал или даже Рилския. Тогава те се отделяха от своята любима София за два или три дена. Но за пътуване до Варна и дума не ставаше.

Думата „курорт“ по него време беше непозната за софиянци. Поради оскъдните средства летуването се практикуваше само от по-заможните семейства. Когато те летуваха, казваше се „отиваме на бани“ или „на село“. И бяха прави, защото летовищата, гдето те отиваха, бяха първобитно устроени селца, но много от тях с минерални бани: Княжево, Горна Баня, Панчарево, Банкя и пр. Тези селца не притежаваха никакъв комфорт. Вярно е, че комфортът в нашите летовища и курорти и днес още липсва, но все пак сега се намират тук-таме някои вилички или съмнително чисти хотелски стаи; все пак ще намерите някоя ахчийница50, в която ще има с що да залъжете глада си. Тогава и това нямаше. Селата бяха съвършено неблагоустроени и жилищата в по-голямата си част бяха схлупени колиби, построени от плетища, измазани с кал, някои от тях баданосани с вар. Някои пък като украса бяха нашарени с груби шарки синило, на други висяха връзки с червен пипер, който съхне, а трети по стените си имаха залепени големи кръгли животински фашкии, които тоже съхнеха.

Когато настъпеше летният сезон, селяните се стесняваха, за да могат да отделят една или две стаи, които ще дадат под наем на „граждането“. Самите те през този сезон отиваха да спят било в плевнята, било на чардака, ако има такъв, или около огнището във входната средна стая, която служеше за нещо като перистил51. Повечето от стаите бяха без дъсчен под, а само с набита земя. За такава стая се плащаше 14, 18 до 20 лева на месец. За стая с дъсчен под плащахме по 25 лева.

Поради липса на мобилировка летуването беше истинско преместване на домакинството. В уречения ден, когато ще заминем на село, още в ранни зори хазаинът, който ни е дал под наем стаята, ще дойде пред къщи с волската си кола, и ние започваме да товарим: кревати, дюшеци, юргани, маса, тенджери, чинии, вилици, сандък с бельо, куфари с дрехи и прочее и прочее. По ритлите на колата ще закачим половин дузина виенски столове и една-две дамаджани. Над целия този багаж ще се покачим ние децата със котката, кученцето, а до нас ще седне и прислужницата. Тогава нашият хазаин-шоп ще вдигне лежащите отстрани волове, ще ги намести с няколко „дий“ и „де, де“ по местата им и с остена ще ги подкани учтиво да тръгват. „Кривчо“ и „Сивчо“ с добродушните си очи поглеждат наляво и надясно, па опънат закоравелия си оголен врат и колата заскърца по пътя към летовището. По същия начин ставаше и връщането ни оттам.

вернуться

50

Ахчийница — гостилница, от тур.-араб. ahchi „готвач“.

вернуться

51

Перистил — ходник, предверие, от гр. peristylos „заобиколен с колони“.

1 ... 47 48 49 50 51 52 53 54 55 56
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)