София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Следствието установи, че Хафуз Али е карал своите клиентки да се събличат голи и да стъпват в широка тепсия, пълна с предварително затоплена вода. Той карал наивната си клиентка да заема разни пози, а сам хвърлял в тепсиите разни прахове, които избухвали в малки сини, червени и жълти пламъчета. По цветовете на тия пламъчета той гадаел бъдещето, а с други пък осигурявал сполука в любов или в друго нещо. Чрез хипноза той ги приспивал и дълги часове цитирал разни турски или арабски молитви, след които бездетната можела да се надява, че ще забременее. Установи се също, че той е злоупотребил и се е гаврил с повечето от своите клиентки, да не кажем с всички. По-старите и по-грозните единствени са били пощадени.
От всяка своя клиентка Хафуз Али вземал пари и скъпоценности, нужни за неговите магии. Жените не са могли да противостоят на неговия поглед и следователно не са му отказвали нищо. Този ориенталец отивал в цинизма си дотам, че под предлог да осигури успеха на своята магия слагал на всяка своя клиентка било на кълката или на някоя друга част от тялото й своя неизличим мехур (печат) с арабски надпис. Дълги години в София се говореше за печатите на Хафуз Али и се сочеха дамите, които според някои „осведомени“ носели тия печати.
Най-сетне полицията арестува тоя мошеник. Съдебното следствие установи всички негови мошеничества, но съдът не ги потвърди, защото той биде спасен от влиятелните си клиентки. Пред перспективата, че те ще трябва да се явят в съда да свидетелствуват и че техните имена ще станат публично достояние, те — жените, чрез влиятелните си съпрузи успяха да спрат съдебното преследване, да затулят работата и да помогнат на Хафуз Али да избяга в чужбина. Мисля, че все пак имаше няколко развода по този мотив.
Така София преживя първата скандална и шумна афера. После… последваха други.
Елегантните. Мъжки и дамски моди. Ролята на фуркета и на карфицата
Преди да завърша моите бележки за тогавашна София, ще се помъча да опиша външната фигура на елегантните господа и дами от това време. Така картината ще бъде по-пълна.
Елегантният софиянец беше горе-доле облечен така: светли или райе, доста широки панталони падаха във вид на тирбушон върху обущата; широко разтворена жилетка, наподобяваща отвора на смокинга. Често жилетката е от цветен плат или е изпъстрена с цветя или шарки. Късо сако. Горната риза не се носеше, а вместо нея носехме нагръдници — цветни или бели. Нагръдника закачахме за първото копче на панталоните, за да стои опнат, и с по една безопасна игла от двете страни го скачахме с бретелите си. Без тези окачвания поради широкия отвор на жилетката нагръдникът излизаше, а под него се виждаше фланелата или долната риза, с червени или сини шевици, не рядко у някои се прозираше и памуклия антерия. Ако нагръдникът беше колалия — твърд, когато сядахме, той се издуваше и представляваше нещо като щит. Понеже не носехме горни ризи, носехме колосани ръкави — ръкавели, които пъхахме простичко в ръкава. Ръкавелите бяха широки и при всяко жестикулиране падаха до пръстите, та бивахме принудени да ги тикаме навътре. Това ставаше машинално. Имало е случаи, когато някой по-темпераментен оратор, който обича силните жестове, е изпращал ръкавелите си в редовете на слушателите. По ръкавелите си бележехме срещите си, а келнерите правеха на тях сметките на клиентите, студентите пък ги използуваха при изпит, за да си отбелязват върху тях по-мъчните формули.
Повечето от нас се обличахме за икономия с готови дрехи от магазините Найман, Тиринг или Йерохам Б. Йосиф. За тридесет лева имахме хубав костюм. Яките на тия костюми, направени не по мярка, не лягаха добре. Тогава на пазара се появи един нов артикул — стоманена пружина, която се поставяше под яката и чрез налягане правеше яката да легне добре около врата. Такива пружини слагахме и под яката на пардесюто. Неудобството беше, че често в кафенето или ресторанта, като забравяхме да извадим предварително пружината, при събличането на пардесюто тя шумно изхвръкваше и летеше над главите на изплашените консуматори. Малко смях, едно „пардон“ и това си е!
По-елегантните носеха палта без ръкави, с дълги пелерини падащи до коленете. Старият веселяк Петко Тъпчилещов получи от Лондон първото палто „Салисбъри“: палто със силно стегната талия и цепнатина от кръста до долу. След него се появиха и други.
Като шапка на мода беше бомбето, черно или сиво, понякога и кафяво. По-важните личности носеха халбцилиндър т.е. по-високо и отрязано като цилиндър бомбе. Халбцилиндърът също беше черен и сив. Калпакът беше отречен от елегантните. Обаче лятно време всички носеха сламени шапки канотие, които се продаваха пред днешната баня по 1 л. 20 ст. парчето. Най-скъпата шапка у Аврамович струваше четири до пет лева.