София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Да кажем по няколко думи и за някои от тогавашните курорти.
Казах вече, че София свършваше при Руския паметник, Александровската болница и Пионерните казарми, които се построиха по-късно, към 1896 година. От пионерните казарми до бирената фабрика Павлово нямаше никаква постройка: отляво и отдясно на шосето имаше само ливади. Преди да доближите Павлово, в дясно ще видите тъй наречения топъл гьол, в който лежаха биволи и биволици. Почвата беше мочурлива и едва можехме да доближим до гьола. Към 1898 г. се заговори, че някакъв си болен от ревматизъм се потапял в тоя гьол и че почувствувал облекчение. Други болни опитаха това лечебно средство и останаха доволни. Все пак имаше и хора, които считаха работата за скроена от заинтересовани, които искат да повдигнат цените на ливадите около гьола. По-късно обаче санитарната дирекция се заинтересува и след много проучвания и експертизи обяви тази вода и калта до нея за лечебни. Дълги години се изминаха, докато там се построиха бани. Около тях изникна голямо селище, което се нарече Овчата купел.
След бирената фабрика Павлово, за която говоря на друго място в тия си бележки, на ъгъла на шосето за Горна Баня имаше малко бюфетче. От другата страна на реката беше Баталовата воденица, отсетне превърната в мукавена фабрика. След воденицата пак ливади, няколко бостана и се стигаше до селото Княжево.
Княжево се е наричало Клисура. В него е притежавал имоти много почитаният от местното население турчин Бали Ефенди. Бали Ефенди е бил много благодетелен и добър към българите. Той е принадлежал към сектата на миролюбивите (юруците). Починал в Княжево, и е погребан близо до сегашната църква. В негова чест селото се е наричало Бали Ефенди. След освобождението на България и в чест на първия български княз Александър Батемберг, селото е било прекръстено Княжево.
От петдесет години насам селото се е много малко благоустроило, да не кажа, че то никак не се е благоустроило. И днес Княжево е такова, каквото си беше преди петдесет и шестдесет години. Банята, ако и ежегодно да лекува хиляди нервно болни, все си е още същата стара турска баня, която отвън изглежда на някаква барака, а вътре й липсва и най-малкият комфорт. С изключение на общината и читалището и още на две-три гевгирени незначителни къщурки, в Княжево няма нищо ново. Схлупени малки къщички от двете страни на шосето, много бакалници, касапници, шекерджийници по цялото протежение на Владайското шосе, една вадичка, която влачи боклуците успоредно с тротоара, това е то Княжевото от преди петдесет години, такова е и днес. Аз съжалявам, че няма какво да разкривам на читателя за това почти столично предградие от старата епоха. И днес то е същото. По него време беше малко по-чисто и по-оживено благодарение на възпитаниците на Школата за запасни офицери.
В началото на селото беше Спиртната фабрика, която днес, изпокъртена, изглежда на някаква старина, ако и да е превърната в текстилна фабрика. По-горе от банята беше мелницата на 150-килограмовия Димитър Шишков, стопанин и на трамвая София-Княжево, а още по-горе преди Александровския мост, гдето доскоро беше салашът52 „Земен Рай“, имаше малка бирария и склад на бира със съдържател някакъв чужденец. Чисти масички, студена бира, хубави закуски, една доста широка вада, която минаваше пред бирарията и се вливаше в княжевската река. Ето един декор, който привличаше софиянци. Всеки следобед пред бирарията имаше дълга опашка от файтони, които са довели софиянци тук на разхлада.
Горна Баня до освобождението на родината ни се наричаше Юкара Баня. Това село се намира северно от Княжево по първите височини на Люлин планина.
За това селище старите разказват следния анекдот: Софийският паша бил по тия места на лов. Кучето му (хрътка) било болно, но, след като се окъпало в горещия извор, оздравяло. Тогава, пашата, заинтригуван, освободил мнозина затворници, които пратил тук да покрият извора с каменен свод. След това пък го обградили със зид и така била построена първата баня, която със своите допълнителни пристройки съществуваше до преди двадесет и пет години. Безспорно Горнобанската минерална вода е една от най-лековитите и най-приятни води в България. Нейната лековитост привличаше от стари времена болни да се лекуват. Банята беше стар турски модел с два басейна: малък и голям. През деня тя алтернативно ставаше ту женска ту мъжка. Ред години се експлоатираше от наемателя Асадур Баняджията, българин от арменски произход. Асадур имаше двама сина, единият от които Агоп Асадуров е още жив и днес минава за добър хоров певец. Сменяването на банята от мъжка на женска се известяваше чрез един голям звънец, който по-малкият син на Асадур биеше, разхождайки се из селото. Вън от банята имаше дълго и дълбоко корито с три чучура, от които течеше гореща вода. Тук селянки и гражданки идваха да се перат, а понякога гледате, че са заголили някое дете и набързо го изкъпват на тия чучури. Селото не беше голямо и бързо се обхождаше. Сто и петдесет селски къщурки около църквата и пътя, който слизаше към гарата. Единствената механа беше срещу банята и се държеше от бай Цветан Вучков, дългогодишен кмет на селото и удостоен при един режим с депутатско кресло.
52
Салаш — дъсчена колиба, барака, от тур.