Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » София преди 50 години
София преди 50 години - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

София преди 50 години

Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:

Ония, за които керванът на годините е превалил „над цветния хълм на младостта“, за които „напред се погледът не вглежда“, обичат често да се вглъбяват в миналото, да поплуват в тихите води на спомените, защото те са винаги успокоителни и никога не отравят с разочарования. Не че в миналото не е имало тегло и неволи — те са наши спътници от люлката до гроба. Но младините не чувствуват остро жилото на отровата им, а побелялата възраст, която вижда всичко ретроспективно, ги оставя в сянка, дори ги изличава: изпъква само светлината и радостта и безкритичната вяра в „доброто старо време“.
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
1 ... 45 46 47 48 49 50 51 52 53 ... 56
Перейти на страницу:

Днес е друго. Днес ние не се задоволяваме да съзрем глезена на женския крак, защото гледаме хубавите крака дори над коленете. Днешното женско облекло не е сложно. То се лесно съблича и още по-лесно облича. Главата и косите тоже заемат много лесно прилична форма. С едно разтърсване на главата всички ондулации на майсторски подстриганата от артиста-коафьор коса заемат мястото си и не остава никаква следа от разчорлените при любовния екстаз коси, а захвърлените върху стола копринени кюлоти могат да послужат в миг за пошетка48 на кавалера. Констатация ли? Глупост!

Тогава дамите носеха обезателно слънцебран, обкичен с множество тантели, фльонги, с висока владишка дръжка и неизбежната чанта.

Зимно време жените носеха къси жакетчета, които свършваха над коленете често с астраганена яка. Кожените палта още не бяха на мода. Ако и скъпа, кожата служеше само за вътрешна подплата и най-много можеше да се слага на яката около врата или долницата на ръкавите като маншетка. По-заможните имаха в къщи „бонжури“ от червен или зелен копринен плюш, подплатен със скъпи, които тогава не бяха скъпи, кожи, като яката и отворът на бонжура беше непременно от червена лисица. С тая дреха не се излизаше из града, тя служеше за в къщи или за отскачане до някоя близка съседка.

Но ето че се появи ротонът. Това е първата дълга дреха, употребена от нашата елегантна, от нея се появи и заразата за скъпи кожи. Ротонът беше сукнена, а понякога и кадифена дреха без ръкави. Тя се намяташе върху раменете, на които прилягаше добре. Във вътрешността й имаше две малки джебчета, в които елегантната слагаше ръчичката си и притискаше двата пеша, за да ги затвори. Копчета нямаше. Дължината на ротона стигаше до глезените. Цялата дреха беше подплатена със скъпа бяла кожа, а около врата — яка от скунгс или лисица.

Едновременно с ротона се появиха кожените яки, кожени наметала, кожени пелерини и полека-лека кожата завладя жената или жената завладя кожата. Кожата престана да служи за топла вътрешна подплата, а почна да служи за показ на богатство и възможност — така се родиха първите кожени палта. Надпреварването, коя да покаже по-скъпа кожа, започна, откриха се специални магазини, в които се заговори за сребърни или сини лисици, за скунгс, за петигри, хермелин, мартр, зебелин, топ и много други имена на диви животни, та дори едно време голяма мода беше маймунската грива. Купуването на тия кожи разори доста мъже, а други закара в затвора. Най-много обаче пострада бедният питомен заяк. Опитни майстори купуваха в грамадни количества заешки кожи, които преработени, пребоядисани се превръщаха в хермелин, в лисици, в кастор и в какви ли не други скъпи кожи. С тях се задоволяваха някои амбициозни елегантни, които не можеха да си платят истинските.

Зимно време се носеше и маншонът. Маншонът, в който дамата криеше ръцете си и ги предпазваше от студа, служеше й също вместо чанта. В маншона дамата държеше носната си кърпичка, портмонето си, визитните си картички и често току-що полученото напарфюмирано писмо от някой обожател. Маншоните бяха разновидни: големи, малки, кръгли, плоски, четвъртити, и от разни кожи, а понякога от плюш. На единия ъгъл на маншона имаше букет от изкуствени цветя, прикрепени с топлийка. Маншонът помагаше на дамата в нейните грациозни пози, било като го повдигаше с двете си ръце, за да си стопли нослето, било отпуснат надолу само с една ръка. Ние мъжете обичахме много да погалим маншона, когато не можехме да си стоплим ръцете съвместно с притежателката му.

През пролетта елегантната обичаше да носи лека два или три етажна пелерина, направена изключително от панделки и тантели с високо дигната яка, вързана с голямо фльонго от широка панделка, до самите й уста, което й пречеше даже при говоренето, но тя стоически търпеше това неудобство заради хубостта. Често от яката на пелерината се спущаха две панделки, които достигаха до коленете и завършваха с по един букет изкуствени виолетки.

През лятото жените носеха около врата си едно леко боа, бяло или цветно. Боа — то беше от малки перца, гъсто съшити, дебелината му често надминаваше 12–14 сантиметра в диаметър. Дължината му достигаше до два метра.

Не можеше да се откаже, че тогавашната елегантна беше истинска кукличка, покрита с тантели, панделки, цветя и тюлове. Неудобно, сложно, непрактично облекло, но приятно за гледане.

Добре, че тогава се носеха дългите рокли, които прикриваха краката. Обути във вълнени или памучни чорапи, тия крака щяха да бъдат в голям дисонанс с инак така нежната фигура на жената. Но щом като излезе на пазара коприненият чорап, жената скъси роклята си и ни показа краката си.

вернуться

48

Пошетка — от фр. pochette „кърпичка фантазе“ — тук означава малка декоративна кърпичка, често с дантели, която се поставя в джоба на сакото.

1 ... 45 46 47 48 49 50 51 52 53 ... 56
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)