В подножието на Висшата мъдрост (Избрани теми от Науката за духа)

Докато всичко не бъде пренесено вътре и на външното да се отдаде само толкова, колкото е необходимо, висшето „Аз“ не може да се прояви. Затова всичко, което се дава на човека, включително и тялото, е временно, за да не се привързва той към нищо и да разбере, че неговото истинско достояние е вътре и че на вътрешното трябва да се даде превес пред външното. Този, който се хваща за външното, опитвайки се да го задържи и да изпълни с него живота си, рано или късно, но неизбежно, ще претърпи крушение на всичко, защото всичко външно се отнема от човека, когато настъпи времето за това. Но вътрешното остава. И ако то е било на заден план, ако за него не са отделяни време, място и грижи, човек си заминава празен, нямащ какво да вземе със себе си и с какво да живее там, където отива. Не за душата си трябва да се грижи човек, а за духа, защото това, което обикновено се разбира под душа, е свързано с временната и смъртна личност на човека и неговите временни обвивки, докато духът — това е Висшата му Триада, която е безсмъртна. Много се мисли и много се говори за безсмъртие, но все още това явление е напълно неразбрано и много търсят безсмъртието не там, където трябва и не в това, в което се проявява. Безсмъртието, за което говорим Ние, е свързано със съзнанието и неговата непрекъснатост. Когато съзнанието е изцяло съсредоточено на външното, което само по себе си е временно и не дълговечно, тогава и съзнанието е обречено да прекрати своето съществуване заедно с края на външното, към което е прикрепено. Царството, за което някога е говорено и което не е от този свят, включва в себе си богатството на вътрешния свят на човека и неговия живот във Висшите сфери, които са сфери на духа, където животът не се прекратява със смъртта на тялото и съзнанието може да запази своята непрекъснатост. Но да се живее на Земята животът на духа е невъзможно без откъсване от външното обкръжение и пренасяне на съзнанието и мисълта в сферите, които не са от този свят. Когато това е постигнато в една или друга степен, трябва да се установи равновесие между живота в тялото, свързан с изпълнението на собствения дълг и всичко, което изисква живота в обществото, и постоянната връзка със своето висше „Аз“ и света, към които то принадлежи. Да се остави Земята означава да се загуби почвата под краката; да се потопиш в земното пък значи да прекъснеш връзката си с Висшето. Затова отдавна е бил посочен Златният път на равновесието, като единствено правилно решение на този сложен и труден проблем. (9.405)