Школа за магии (Книга втора)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга втора)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Ние вече избрахме — каза Лиза.
Буров дълго гледа Лиза право в очите.
— Чудя се къде се дяна високият ви дух. — Той сви рамене. — Е, нищо, в крайна сметка ви поздравявам за мъдрото решение.
— Какво ще се случи с майор Додсън? — попита Холис.
— О, знаете, че това не зависи от мен.
— Защо? Кой управлява тук?
— Трябва да разберете, полковник — Буров изглеждаше раздразнен, — че освен дето грубо е нарушил правилата, Додсън е успял да види твърде много в отсечката от тук до Москва. Не искам да разкаже на другите какво има наоколо. Този човек ще бъде екзекутиран.
— Кога?
— Утре сутринта.
— Вие… — Холис се изправи.
Един от часовите хвана Холис за раменете и го принуди да седне обратно на стола.
— Просто не можем да оставим хората да продължават опитите си да избягат оттук — сви рамене Буров. — Това би разрушило всичко. За всички нас. И за световния мир. За американците също. Ще ги откарат някъде другаде, а може и да ги разстрелят. Нали разбирате колко важно е всичко това?
— Разбирам — отговори Холис, — че ако Додсън бе успял да избяга, разстреляният щяхте да бъдете вие. Разбирам, че това е система, която се прекланя пред жестокостта и използва терора като инструмент за управление.
— Съгласен съм с вас — сви рамене Буров. — Но, Холис, тук винаги е било така, още преди времето на царете. Аз тероризирам подчинените си, Лубянка тероризира мен. Терорът поражда терор. И какво от това? Системата работи. — Той погледна Холис. — Аз ценя главата си, главата на майор Додсън не е толкова важна за мен. Трябва да се грижа за семейството си.
— Не можете ли просто да хвърлите майор Додсън в затвора?
— Не. Трябва да го използваме за пример.
— Ако го убиете, тук може да възникнат проблеми — каза Холис.
— Така ли? — Буров го погледна. — Това ли чухте? Е, можете да кажете на сънародниците си, че съм готов да застрелям колкото потрябва от жените и приятелките им, за да не си и помислят да се бунтуват. Ще им го предадете ли от мое име, полковник Холис?
— Да, ще предам, полковник Буров. Но мислех и за вашите сънародници. За тези млади курсанти. Как ще се отрази тази екзекуция на новосъздадената им американска чувствителност?
— Не се опитвайте да ме засичате и да ме сплашвате, Холис. Екзекуцията на майор Додсън няма да направи никакво впечатление на курсантите ми. Няма да пролеят ни една сълза дори онези, които са го познавали.
— Искам да обмислите всички възможни последици от действията си, полковник Буров.
— Додсън и приятелите му е трябвало да претеглят последиците от това, което правят.
— Може ли да си вървим? — попита Холис, след като пое дълбоко въздух.
— След малко. Искам да се явите в щаба веднага след екзекуцията утре сутринта. Да, екзекуцията ще бъде публична. На футболното игрище в осем часа сутринта. Можете да го разгласите. Ако някой от мъжете не дойде, ще застреляме жена му. Ако някоя от жените не дойде, самата тя ще бъде разстреляна. Децата могат да не идват. Там ще има двеста добре въоръжени войници от отряда за охрана. Кажете това на генерал Остин. Нека утре се опитаме да избегнем кървавата баня. Разбрахте ли?
— Ще има ли и други екзекутирани?
— Да. Още десет души. В момента разпитват майор Додсън за имената на съучастниците му. Ако не ги каже, ще избера десет души наслуки, включително и жени. Не ги съжалявайте — добави Буров. — Те знаят правилата. Сигурен съм, че няма да има повече опити за бягство, поне през следващите десет години. Всичко хубаво.
Холис и Лиза се изправиха.
— Вие ще присъствате на празненството по случай Вси светии — каза Буров. — Лагерът ще се събере на футболното игрище в осем часа сутринта, без да ме интересува махмурлукът. Сега можете да вървите.
Холис забързано тръгна към вратата, последван от Лиза и двамата войници.
Те напуснаха щаба и тръгнаха по тъмната пътека, оставяйки часовите зад себе си. Нощта беше много студена, Холис виждаше звездите през преплетените клони на боровете, но нямаше лунна светлина. Двамата вървяха мълчаливо към сградата на Пост 000. Внезапно Холис спря и яростно ритна една паднала клонка.