Школа за магии (Книга втора)

Холис и Лиза седнаха на близката маса. Мъжете доиграха картите си и един курсант взе мизата с две двойки аса и шестици.

— Това се нарича „ръката на мъртвеца“ — каза Пул на тримата курсанти.

— Защо? — попита един от тях.

— Защото това е ръката, която държал дивият Бил Хикок, когато някой го застрелял в Мъртвата гора — обясни Пул. — Това е градче в Американския запад. Не мога да си спомня в кой щат. Но тази ръка носи нещастие дори ако спечелите с нея. Аса и шестици. Когато някой има такова раздаване в покера, го наричаме „ръката на мъртвеца“. — Пул стана. — Ще се върна по-късно. Не отмъквайте парите ми.

Тримата младежи се разсмяха.

Пул изведе Холис и Лиза навън и застана в края на главния път, по-далеч от стените на Пост 000.

— Мъртвешката ръка са аса и осмици — отбеляза Холис.

— Така ли? Колко съм глупав. — Той се усмихна и прошепна. — Трябва да им погаждам по някой номер поне веднъж на ден, иначе се чувствам потиснат.

— Хващали ли са ви някога? — попита Лиза.

— Разбира се. Дузина пъти. Тогава Лена — това е жена ми — отива за една седмица в карцера. — Той ги погледна. — Тя няма нищо против. Гордее се с мен, когато я отвеждат. Прекарала е четири години в лагер, където са режели трупи, преди да дойде тук. Тукашните килии са като хотел „Риц“ в сравнение с онези, в които е живяла там, а и не трябва да пере и да оправя леглата, когато е в карцера, защото там няма такива. Когато се прибира вкъщи, аз й приготвям огромна вечеря.

— Но те сигурно могат да причинят много по-страшни неща и на нея, и на вас, ако поискат — каза Лиза.

— Могат. Обаче се колебаят. Обясних ви вече, че сега използват много повече примамката и по-малко пръчката. Но мисля, че един ден отново ще се върнат към силовите методи. Всъщност дори имам чувството, че този момент наближава.

— И вие ще продължите да саботирате учебната програма? — попита Лиза.

— Естествено. Разбирате ли, това може да не означава нищо за вас, тези малки лъжи, като тази за асата и шестиците. Но аз си спомням една истинска случка, за която някога четох. Един британски пилот бил затворен с други летци в някакъв немски замък по време на Втората световна война. Той прекарал там няколко години, не петнайсет или двайсет, но чувството му на огорчение, породено от факта, че не може да навреди по някакъв начин на враговете си, станало неудържимо. Затова той изрязал парчета гнило дърво от гредите в замъка и ги вградил в здравите греди, за да знае, че след сто години целият замък ще бъде унищожен от изгниване. Можете ли да разберете тази психология?

— Да — отговори Холис. — Чувал съм подобни истории.

Пул ги обгърна с ръце и ги придърпа по-близо до себе си.

— Е, нещо такова изпитваме и правим и ние тук — тихо каза той. — Само че имаме по-модерен вариант от гредите на замъка. Понякога си мисля за тези кратки курсове, които им провеждаме, като за сбор от силиконови чипове. Предполага се, че въвеждаме правилния софтуер в тези чипове, така че информацията да може да достигне до големия компютър в главата на руския курсант. Но ние леко увреждаме чиповете, когато ги поставяме. Тези малки недостатъци все се изплъзват на качествения контрол. След това руснакът заминава на Запад с тези малки несъвършенства, заложени в компютъра му, който работи добре през по-голямата част от времето, но може да прояви малките си несъвършенства в неподходящ момент. Някой ден, при добро стечение на обстоятелствата, може би когато се опитва да лети със скорост два пъти по-голяма от тази на звука, на шестдесет хиляди фута височина и пълна мощност на двигателите, той ще се опита да маневрира и погрешният микрочип ще го провали в решителния момент. И малката повреда ще се окаже фатална. Може да се случи един от тези глупаци вътре някой ден да играе карти с човек от ЦРУ и ако му се падне ръка от аса и шестици, да направи глупав коментар. Разбирате ли?