Мъжки игри

Бюфетът се намираше в централната сграда, в помещението на стола, и Настя се страхуваше да не би отново да се изгуби, но този път всичко мина гладко — най-важното беше да не забрави, че седмият етаж на страничното крило преминава плавно в шести на централната сграда, и да не сбърка при броенето. В академичния бюфет успя да купи доста страховити наглед сандвичи с кашкавал и два пакета бисквити, произведени — ако можеше да се вярва на етикета — чак в Израел. Вече плащаше на продавачката, когато чу познат глас:

— Настя! Това ти ли си, дете?

Настя се обърна и видя втория си баща, който влизаше в стола заедно с двама важни наглед генерали.

— Какво правиш тук?

— Дойдох за една консултация.

Тя събра покупките си в торбичка и отиде при Леонид Петрович, като се чудеше дали е уместно да го целуне в толкова официална обстановка. Но той сам проясни ситуацията, като я прегърна и я млясна по носа.

— Позволете да ви представя дъщеря си — каза на своите спътници. — Майор Каменская, старши оперативен пълномощник в криминален отдел.

Генералите кимнаха с безразличен вид и тръгнаха към щанда. Леонид Петрович остана при Настя.

— Какво става, дете? — попита я ласкаво. — Отдавна не си идвала при нас.

— Имам много работа — виновно отвърна тя. — А ти защо си тук?

— Научно-практическа конференция. Тук е пълно с генерали, с разни началници. За пореден път обсъждаме проблемите на борбата срещу организираната престъпност.

— Ами ти нали не си началник — каза Настя.

— Е, как! Дори началникът на катедра е някакъв началник. Ти да не си прихванала от шовинизма на практиците криминалисти, да не би да смяташ като останалите, че само практиците имат право да се наричат хора? А онези, които подготвят тези практици в институтите, нямат абсолютно никакво значение?

— Какво говориш, татко, нямах предвид…

— Знам — позасмя се вторият й баща. — Ти винаги си била нормално дете с нормално построен мозък. Между другото кога планираш да си тръгнеш оттук? Мога да те закарам.

— Дълго ще остана, дойдох преди малко.

— При кого, ако не е тайна?

— При Самойлов.

— При Олег Григориевич? Познавам го, прекрасен специалист. Сигурно работиш по сериен убиец. Отгатнах ли?

— Отгатна. Върви при твоите надменни генерали, вече хвърлят към теб неодобрителни погледи. Сигурно смятат, че щом ги придружаваш, трябва да плащаш и храната им.

— Дете мое — смаяно проточи Леонид Петрович, — откъде у теб тази омраза към по-старшите чинове? По-рано това го нямаше. Или не съм го забелязвал?

— Нямаше го — съгласи се Настя. — Намразих всички генерали, откак нашата Житена питка напусна отдела, за да получи генералски чин. Това е алогично и глупаво, нали?

— Но пък е много по женски. Как се разбирате с Мелник?

— Нормално. Вярно, не е Житената питка, но се търпи. Е, татенце, аз да тръгвам. Целуни мама. И ако тя започне пак да се вайка за моето полугладно съществуване, можеш с чиста съвест да потвърдиш, че си видял с очите си как ям сандвичи и бисквити.