Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Кметът не беше длъжен да се съобразява с препоръките им, но решеше ли да ги пренебрегне, трябваше да поеме политическия риск. Някъде в съчетанието от възгледите и позициите на надзорниците — бели, испаноезични, хомосексуалисти, азиатци, афроамериканци, феминистки — се криеше абсолютното мнозинство, а точно то избираше кмет на града.
Ейкън взе листа от помощника си.
— Доналд, значи това ще ми помогне да хвана бика за рогата?
— Мисля, че вчера сенаторката Уейджър беше права, когато обсъждахте проблема…
— Помня, Доналд. За кое беше права, по-конкретно?
— … особено сега, след смъртта на Крис Лок. Според мен е нужно да се включим в наддаването. Всеки „безпризорник“ ще бута и дърпа в своята посока. В заседателната зала вече са монтирани безброй камери и всеки ще иска да дръпне по някоя реч, да заклейми насилието, да пробута проекторезолюция… е, сам знаете.
Ейкън наистина знаеше.
— Какво означава „да се включим в наддаването“?
— Да влезете, да вземете направо думата и да обявите, че ние — всички ние, целият град — очевидно отдавна сме обръщали гръб на междурасовото напрежение, тлеещо сред нас. Крили сме си главите в пясъка. Особено тук, в Градската палата.
Ейкън се усмихна кисело.
— Е, не е лъжа.
— Не, чуйте ме. В това има смисъл. Били сме небрежни — не сме искали да признаем факта, че неравенството все още съществува, че обикновените граждани на улиците имат пълно право да се гневят, особено онези от черната общност. И е очевидно, че всички ние носим вината за смъртта на Артър Уейд и Крис Лок. Имаме дълг и трябва да го изплатим.
— Доналд, стана малко претрупано.
— Вярно, но щом сладкогласният дявол заговори… — каза Доналд заговорнически.
— Ясно, имаш предвид самия мен…
Доналд кимна.
— Това е само най-обща идея, господин кмете. Във вашата уста няма да звучи толкова тежко…
Кметът бе свикнал с ласкателствата, но и сега си каза, че Доналд почти не се отклонява от истината — Ейкън имаше ораторска дарба. Пък и членовете на съвета несъмнено се поддаваха на призиви към колективната им гузна съвест на либерали. Ако почти от вратата ги подхванеше за собствената им вина, за приноса им към бедствието, току-виж успее да прокара някаква своя линия.
— Добре, а каква е втората част на най-общата идея?
— Преди да обмисляме някое от предложенията на съвета, преди да правим каквото и да е друго, длъжни сме да предприемем спешни действия за връщането на чувстващата се изолирана черна общност в главното русло на живота в града. Да им протегнем ръка. Нуждаем се от символичен жест.
— Значи стигнахме до символите. Правилно.
— И за да покажем своята загриженост, да внушим, че главната ни задача е единството в града…
— Ще им поднесем на тепсия Кевин Ший.
Доналд каза убедено:
— Той е виновен. Вижте само снимките. И обявяваме награда от… да речем, половин милион долара, което е доста евтино, ако успеем да укротим буйстващите тълпи.
Ейкън разтърка клепачите на смъдящите си очи, потри петното на лицето си.
— Доналд, не искам Ригби да си въобрази, че го соча с пръст, защото подчинените му още не са арестували Кевин Ший. Правят, каквото е по силите им.
— Сър, никой не ги обвинява в бездействие. Бихте могъл даже открито да заявите това. Но ние… вие имате нужда от този жест, от убедеността на черната общност, че градът полага усилия, че всички сме едно цяло. Смея да се надявам, че е вероятно и размириците да поутихнат.
Ейкън си мислеше, че предложението е добро, защото можеше да го приемат. И е справедливо. Рядко съчетание.
— Иначе казано — подхвана той, — деловият подход тази сутрин е да поискаме подкрепата на Надзорния съвет за наградата, да насочим вниманието им към задържането на Кевин Ший и да приемем резолюция в този смисъл…
— Натам трябва да ги поведете, сър.
— И после да си вървя?
Доналд поумува няколко секунди и кимна.
— В общи линии, да.
И Ейкън тръсна глава.
— Да се захващаме за работа.
Когато вратата се затвори зад Ейкън, тръгнал към заседателната зала на Надзорния съвет, Доналд изчака пет особено дълги минути зад бюрото си. Често Ейкън изфучаваше и насред коридора се сещаше за нещо, нахълтваше обратно в кабинета си, сграбчваше забравена вещ и скорострелно даваше последни указания, които бе пропуснал.