Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Като млади, с Лидия се обичаха, после отглеждаха децата си и постепенно от партньори се превръщаха в съвсем чужди хора. И когато дъщеря им Мишел стана самостоятелна, мълчанието в голямата къща властваше все по-често, дълбаеше ровове, които никой от двамата не би успял да прекрачи лесно, дори да искаше. Оказа се, че не искаха.
Беше адвокат толкова отдавна, въртеше се из съда, в Палатата, а Лидия отначало беше майка и домакиня, после стана брокер на недвижими имоти и реши да основе собствена фирма. Не им остана за какво толкова да разговарят. Той качи седем-осем килограма, тя смъкна поне дванайсет и си втълпи, че започва нова епоха в живота й — вълнуваща, изпълнена с предизвикателства, със свобода. А Уес?…
Докато в жена му Лидия настъпваха промените, Уес бе погълнат от нещо далечно от домашния живот — процеса срещу най-добрия му приятел Марк Дуър, обвинен за убийството на своята съпруга. Уес беше адвокат на Дуър, бореше се в съдебното дело на живота си.
Отпусна се на дивана. Мътните го взели, защо не идваше сънят? Сега не искаше да мисли за всичко това. Изобщо не искаше да се мъчи. Дали все пак да не си налее един-два пръста водка, да оглади острите ръбове?
Но не помръдна.
В края на краищата, когато се разнесе прахолякът, Уес остана с чувството, че животът му не се е оказал особено успешен. Годините, през които отглеждаше децата си, отдавна останаха зад гърба му, а и не беше любимия татко, не отделяше достатъчно време за личните неща. Сега хлапетата се понесоха по своите орбити, не знаеше как им върви, нито те се интересуваха от него и не можеше да ги вини за това.
А правото — богът, комуто служеше през целия си съзнателен живот — се оказа по-разочароващ, отколкото си представяше. Дори твърде.
Когато Лидия каза, че има намерение да го напусне, той най-силно се смая, че изпита само леко съжаление от прекараните двайсет и седем години в неразгадаем хаос, довел ги до този момент.
Всъщност именно бездънната подлост на Марк Дуър срина до основи вярата му. Лека-полека осъзна, че вече му е все едно. Естественият скептицизъм, с който през годините се бранеше при професионалното общуване със злонамерени и нечестни клиенти, се бе превърнал в непоклатим цинизъм към цялото човечество.
Затова започна да пие и затова продължаваше да върши това с почти религиозен плам. За да си остане безчувствен. Да се държи само на повърхността. Тичаш ли бързо по тънкия лед, няма да се пропука под краката ти. Но усещаше как се плъзга все по-далече от всеки друг, от самата идея, че нещо може да има смисъл.
В това откриваше причината още да се грижи за Барт. Същата причина породи колебанията му от мрачните опасения, че Кевин Ший вероятно ще търси помощта му на юрист.
Би могло да се окаже, че е попаднал на още една спасителна лодка. И още една възможност да се надява, а не беше склонен да се вслушва в желанията, особено когато се намесваше и правото. Някога толкова прекрасното, божествено право…
Не. Няма да се забърка отново. Няма да помага нито на Кевин, нито на някой друг. Може само да му препоръча някой добър адвокат — и толкова. Не искаше да дава никому и нищожния шанс пак да го предаде. Случеше ли се това, бе убеден, че душата му, ако я имаше, ще бъде съсипана окончателно. Нямаше да му остане нищо, с което да се спаси.
Стана. Малко водка без вкус, без аромат, без цвят щеше да е точно каквото му трябваше. Благодаря, задръжте си доматения сок.
Някъде май звънеше телефон. Като че под вода. Което доказваше, че сънува. Нямаше нужда да вдига слушалката, да прави каквото и да било. Само да се обърне на другия хълбок и звънът ще спре.
Не вярваше да е спал повече от час. За разнообразие се настани в леглото си под завивките, преди да се е свлякъл на пода. Спусна щорите. В спалнята беше тъмно като през нощта, уютно и приятно. Нямаше пръста си да вдигне и точка по въпроса. Искаше да поспи поне пет-шест часа, преди да се изправи срещу тегобите на деня.
Обърна се и се зави презглава. Телефонът звънна втори път. И трети. И пак настъпи тишина.
Видя ли? Било е сън.
33.
В осем без двайсет сутринта Конрад Ейкън, кмет на Сан Франциско, гледаше отгоре поредния палатков лагер, вече разпънат в парка до Общинския център, точно под него. Той стоеше отчасти скрит зад флаговете на Съединените щати и Калифорния на церемониалния балкон, над величествения двоен портал на Градската палата.