Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
И щом розовопръстата богиня на зората освети небето, Моузес Макгайър с помътнели очи влезе в хола и пусна ключовете на Уес на пода до дивана. Тънък намек.
Лидия, бившата жена на Уес, бе пожелала кучето, за да й прави компания, защото съпругът й прекарваше повечето време извън дома, в съдилищата, а след като децата заживяха самостоятелно, не искаше да стои сама в голямата къща. И щеше да се чувства по-сигурна.
Но когато уговаряха условията на развода, Лидия реши, че вече не иска кучето. Е, обаче и Уес нямаше желание да се грижи за боксера. Поначало тази твар не се радваше на симпатията му. За него си остана „кучето на Лидия“ — Бартоломю или накратко Барт.
И Лидия каза: „Добре тогава, отива в приюта за бездомни животни“. Винаги се изумяваше от лекотата, с която Лидия ръсеше подобни приказки. Нима това беше едно от присъщите й качества? Вече не беше сигурен, вероятно и никога не е знаел.
Не му даваше сърце да позволи това. Твърде много неща се разпаднаха за бързо отминалите години, откакто по-малката, Мишел се изнесе от къщата. Незнайно защо не се примири с мисълта Барт да попадне в приюта.
Тази сутрин си представяше колко сърдит му е Барт. В края на краищата, господарят му отсъстваше почти осемнайсет часа. Щом завъртя ключа във вратата и Барт се изпречи пред него, заскимтя.
— Ей, друже, извинявай.
Почеса го между ушите. Подвило опашка, кучето се притисна към крака му за секунда-две, после го поведе към кухнята. Уес би трябвало да се гордее с него — Барт бе издърпал вчерашния „Сан Франциско Кроникъл“ от масата на пода и го бе употребил по предназначение. Но си личеше, че кучето е засрамено, въпреки всичко.
Не беше особено настроен да изведе Барт на разходка по пътеките край Деветнайсето Авеню, но смяташе, че е длъжен. Често му се мяркаше мисълта, че грижите за Барт са му нещо като душевна спасителна лодка, връзка с човека, който той представляваше, когато още имаше дом, деца, жена, работа — отговорности, поддържащи духа му и придаващи смисъл на всекидневието. Сега имаше само Барт, едно глуповато застаряващо куче и за нищо на света не би се отказал от тази грижа.
Не че много го биваше да се грижи за кучето — изминалото денонощие беше достатъчно доказателство. Но и в семейните отношения не се показа твърде способен.
Освободеният от каишката Барт се втурна по своите си работи и се отдаде на естествените нужди. Уес вървеше по асфалтовите пътеки и потръпваше, все още само по тениска и шорти.
На връщане с колата от „Шамрок“ му светеше бледичкото слънце, но сега то бе предпочело да се скрие в ниско надвисналите облаци. Не срещаше никого. Нямаше сенки, защото слънцето не се виждаше. Пълно безветрие. Околността, обикновено бучащата улица, дори целия град, като се замисли, бяха някак неестествено, призрачно смълчани. Уес спря и се заслуша. Барт изскочи отнякъде и седна до него.
Завъртя глава и с периферното зрение забеляза бяло петно, отклони се от пътеката, за да погледне. Откъсна обявата от телефонния стълб.
Може Кевин да не го е прекарал нарочно вчера. Може да е закъсал някъде. Взираше се в лицето на обявата — беше Кевин, нямаше спор по това. Момчето бе затънало в страхотни говна.
Вкъщи Уес постоя под горещия душ, после облече дебел памучен анцуг и докато се поздравяваше за силата на волята, изпи две големи чаши доматен сок с по няколко капки лютив сос, без никаква водка. Наля си и трета.
Беше в помещението, което наричаше своя „салон“, чакаше клепачите му да натежат за сън, пиеше си сока и разсеяно галеше Барт по главата и врата. Колкото и неохотно да си признаваше, но проклетото куче му беше голяма утеха.
Част от съзнанието му въобще не искаше да знае какво става с Кевин. Вероятно момчето се е сащисало отначало, обадило се е от паника, а после само е измислило какво да прави.
Но и досега никой не знаеше къде е Кевин. Ами ако не само е загазил, а има и нужда от помощта му? Пак погледна обявата, която донесе вкъщи. Не се съмняваше, че неприятностите на Кевин са извънредно сериозни. Оставаше един-единствен въпрос — заслужени ли са? Уес не бързаше да отсъжда, но нямаше как да пренебрегне факта, че вчерашното обаждане на Кевин не е било някаква младежка приумица или пиянски кошмар. Обявата си беше съвсем истинска и вдъхваше страх. И по-младият му приятел явно си представяше, че може би има нужда от помощта на Уес…
Той отпи от сока и си каза, че ако е така, започва съвсем друга история, нали? Защото шепнещото гласче в ума му досаждаше седмици наред, откакто семестърът приключи в началото на юни, че всъщност не му пука дали ще защити доктората си по история. Занимаваше се с това по-скоро да запълни времето, докато опитваше да налучка нова посока след раздялата с жена си Лидия и след предателството на най-добрия си приятел Марк Дуър.