Град на изгубени души

броени часове? — сухо попита Магнус. Носеше пижама на райета, върху която бе наметнал

халат от черна коприна. — Изабел Лайтууд. — Той се понадигна и сплете ръце пред себе си.

— Както Алек ти каза, нуждаем се от теб.

Изабел изпъна рамене.

— За какво?

— За да отидеш при Железните сестри — обясни Алек. — Трябва ни оръжие, което да

раздели Джейс и Себастиан, така че да могат да бъдат ранени поотделно… Е, знаеш какво

имам предвид — така че да можем да убием Себастиан, без да пострада и Джейс. Въпрос на

време е Клейвът да научи, че Джейс не е пленник на Себастиан, а работи с него…

— Това не е Джейс — възпротиви се Изабел.

— Може и да не е — обади се Магнус, — но ако той умре, вашият Джейс ще умре с него.

— Както знаеш, Железните сестри разговарят единствено с жени — продължи Алек. — А

Джослин не може да отиде сама, защото вече не е ловец на сенки.

— Ами Клеъри?

— Тя още не е приключила обучението си. Няма да знае нито как да се обърне към тях, нито

какви въпроси да им зададе. Ала вие с Джослин ще знаете. Освен това Джослин каза, че е

била там и преди, така че ще може да те води, когато с помощта на портал те изпратим до

магическите бариери около Елмазената цитадела. Отивате още тази сутрин.

Изабел се замисли над чутото. Беше си облекчение най-сетне да има какво да прави, нещо

определено и важно. Би предпочела задача, която да предполага убиването на демони или

пък отсичането на краката на Себастиан, но това бе по-добре от нищо. Легендите за

Елмазената цитадела я обрисуваха като далечно, непристъпно място, а Железните сестри

можеха да бъдат видени по-рядко и от Мълчаливите братя. Изабел никога не бе срещала

някоя от тях.

— Кога тръгваме?

За първи път, откакто бе дошла, Алек се усмихна и посегна да разроши косата й.

— Това е моята Изабел.

— О, я стига!

Изабел се отдръпна от ръката му и видя Магнус да се подсмихва от дивана. Той се изправи и

прокара ръка през черната си коса, която и бездруго стърчеше драматично във всички

посоки.

— Имам три спални за гости — каза той. — Клеъри е в едната, а майка й в другата. Ще те

заведа в третата.

Стаите се намираха в тесен коридор без прозорци, извеждащ от дневната. Две от вратите

бяха затворени, така че Магнус и Изабел прекрачиха прага на третата. Озоваха се в стая с

боядисани в яркорозово стени. От сребърните корнизи над прозорците висяха черни

пердета, вързани с белезници. Покривка на тъмночервени сърца беше метната върху леглото.

Изабел се огледа наоколо. Беше неспокойна и притеснена и изобщо не й се лягаше.

— Готини белезници. Ясно ми е защо не си настанил Джослин тук.

— Трябваше ми нещо, с което да задържа пердетата прибрани — сви рамене Магнус. —

Имаш ли какво да си облечеш за лягане?

Изабел кимна — не изгаряше от желание да му признае, че е взела тениската на Саймън от

апартамента му. Вампирите всъщност не миришеха, но от тениската все още се долавяше