Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
— Из? Изабел?
Тя измърмори нещо и зарови лице във възглавницата. Саймън се наведе малко по-близо… и
долови мириса на текила и парфюм с дъх на рози. Е, това решава нещата. Беше си мислил да
я вземе в прегръдките си и да я целуне нежно, но „Саймън Люис, който опипва припаднали
от препиване жени” определено не беше епитафията, с която искаше да бъде запомнен.
Отпусна се по гръб и се загледа в тавана. Напукана мазилка и петна от влага. Магнус
определено трябваше да повика някой, който да направи нещо по въпроса. Сякаш доловила
присъствието му, Изабел се обърна и се долепи до него, меката й буза се допря до рамото му.
— Саймън? — замаяно каза тя.
— Да. — Той лекичко докосна лицето й.
— Ти дойде. — Изабел преметна ръка през гърдите му и облегна глава на рамото му. —
Мислех, че няма да го направиш.
Пръстите му описваха фигурки по ръката й.
— Разбира се, че дойдох.
— Извинявай, че съм заспала — изрече Изабел във врата му.
Саймън се усмихна сам на себе си в тъмното.
— Няма проблем. Дори да искаше просто да дойда тук и да те държа в прегръдките си,
докато спиш, пак щях да го направя.
Усети как тя се напрегна за миг, а после се отпусна.
— Саймън?
— Да?
— Ще ми разкажеш ли нещо?
Той примига.
— Какво?
— История, в която добрите побеждават, а лошите губят. И си остават мъртви.
— Приказка, значи? — Саймън си напрегна ума. Всички приказки, които познаваше, знаеше
единствено във версиите на Дисни и първият образ, който изникна в съзнанието му, беше
Ариел, с банския си от мидени черупки. Когато беше на осем, беше влюбен в нея, не че сега
бе най-подходящият момент да го спомене.
— Не. — Думата прозвуча като въздишка. — Изучаваме приказки в училище. Голяма част от
магията в тях е истинска… но както и да е. Не, искам нещо, което не съм чувала досега.
— Добре тогава, имам точно каквото ти трябва. — Саймън я помилва по косата; миглите й
погалиха шията му, когато тя затвори очи. — Преди много години, в една далечна
галактика…
Клеъри нямаше представа колко дълго е седяла на стъпалата пред къщата на Люк, когато
започна да се разсъмва. Слънцето се издигна зад къщата и обля небето в розов цвят, а реката
се превърна в стоманеносиня лента. Клеъри потрепери. Всъщност, зъзнеше толкова отдавна,
че цялото й тяло сякаш бе застинало в една— единствена вкочаняваща тръпка от студ. Беше
използвала две сгряващи руни, ала те не бяха помогнали особено; Клеъри имаше чувството,
че треперенето е повече на психологическа основа, отколкото нещо друго.
Щеше ли да се появи? Ако вътре в него все още се криеше толкова от Джейс, колкото Клеъри
предполагаше, щеше да го направи. Когато й каза, че ще се върне за нея, тя бе сигурна, че
възнамерява да го стори възможно най-скоро. Джейс не беше от търпеливите. И не играеше
игрички.
Ала тя не можеше да чака до безкрай. Рано или късно слънцето щеше да изгрее, новият ден
щеше да започне и майка й отново щеше да я държи под око. Щеше да й се наложи да се
откаже от Джейс, поне за един ден, ако не и за по-дълго.
Клеъри затвори очи срещу ярките лъчи на слънцето и подпря лакти на стъпалото зад себе. В
продължение на един миг се остави да бъде отнесена от фантазията, че всичко си е
постарому, че нищо не се е променило, че ще види Джейс на следобедната практика, или
пък на вечеря, че той ще я прегърне и ще я разсмее, както винаги.
Топлите пипала на слънцето докоснаха лицето й и тя неохотно отвори очи.
И ето че той бе там — изкачваше стъпалата, котешки тих, както винаги. Носеше тъмносин
пуловер, от който косата му приличаше на слънчеви лъчи. Клеъри се изпъна, сърцето й
биеше лудешки. Спомни си онази нощ в Идрис, когато фойерверките огряваха небето, а тя си
бе помислила за ангели, падащи в пламъци.
Когато стигна до нея, Джейс й протегна ръце; Клеъри ги пое и му позволи да й помогне да
стане. Бледозлатистите му очи я гледаха изпитателно.
— Не бях сигурен, че ще си тук.
— Откога се съмняваш в мен?
— По-рано беше страшно сърдита. — Той взе лицето й в шепа. Върху дланта му имаше
грапав белег и Клеъри го усети върху кожата си.
— Какво щеше да направиш, ако не бях тук?
Джейс я привлече към себе си. Той също трепереше, а вятърът рошеше светлите му къдрици.
— Как е Люк?
При звука на това име по тялото на Клеъри пробяга нова тръпка. Мислейки, че й е студено,