Град на изгубени души

— Искаш ли да го чуеш или не? Но трябва да го пазиш в тайна.

— По-скоро бих си избол очите с вилица, преди да издам тайните ти — заяви той и

изведнъж придоби разтревожен вид. — Чакай малко. Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

— Не знам. — Клеъри закри лицето си с ръце.

— Е, казвай. — Гласът на Саймън прозвуча примирено.

С въздишка, Клеъри извади малка кадифена торбичка от джоба си и изсипа съдържанието й

върху масата. Два златни пръстена паднаха върху плота с мек звън.

Саймън ги погледна озадачено.

— Искаш да се оженим?

— Не ставай идиот. — Тя се приведе напред и понижи глас. — Саймън, това са пръстените.

Онези, които кралицата на феите ми поиска.

— Нали каза, че не си ги взела… — Той не довърши и вдигна поглед към нея.

— Излъгах. Взех ги. Но след като видях Джейс в библиотеката, вече не исках да й ги дам.

Имах чувството, че един ден може да ни потрябват. Освен това си дадох сметка, че няма да

получим никаква полезна информация от нея. Пръстените ми се сториха по-ценни,

отколкото още един рунд с кралицата.

Саймън ги взе в шепата си, скривайки ги от погледа на минаващата наблизо Кейли. —

Клеъри, не можеш просто да си присвояваш неща, които кралицата на феите иска. Тя е

много опасен враг.

Клеъри го изгледа умолително.

— Не може ли поне да видим дали действат?

Саймън въздъхна и й подаде един от пръстените; беше лек, но едновременно с това мек като

истинско злато. За миг Клеъри се уплаши, че няма да й стане, ала в мига, в който го надяна

на десния си показалец, той пасна съвършено към пръста й, точно под кокалчето. Видя, че

Саймън се взира в дясната си ръка и разбра, че същото се бе случило и с него.

— А сега разговаряме, предполагам — заяви той. — Кажи ми нещо. Нали се сещаш, наум.

Клеъри се обърна към него. Обзе я нелепото усещане, че от нея се очаква да изпълни роля в

пиеса, без да е научила репликите си. Саймън?

Саймън примига.

— Мисля, че… Може ли да го направиш още веднъж?

Този път Клеъри се съсредоточи, мъчейки се да насочи всичките си мисли към Саймън —

към неговата „саймъновщина”, начина, по който разсъждаваше, усещането от звука на гласа

му и от близостта му. Шепота му, тайните му, начина, по който я разсмиваше.

Е, помисли си тя, сякаш водеше разговор, сега, когато съм в ума ти, искаш ли да видиш голи

образи на Джейс?

Саймън подскочи.

— Чух го! И не, не искам.

Вълнение се разля по вените на Клеъри; действаше.

— Помисли си нещо в отговор.

Отне по-малко от секунда. Чу Саймън по същия начин, по който чуваше и брат Закарая —

беззвучен глас вътре в съзнанието й.

Виждала си го гол?

Е, не напълно. Но…

— Достатъчно — заяви той на глас и макар че гласът му беше едновременно развеселен и

обезпокоен, очите му грееха. — Действат. Мили Боже. Наистина действат.

Клеъри се приведе напред.

— Е, мога ли да ти кажа идеята си?

Саймън прокара връхчетата на пръстите си по деликатните очертания на пръстена и