Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
Застанал пред хладилника в апартамента си, Саймън отпи за последно от студената кръв,
докато споменът за безмълвния глас на Клеъри бавно избледняваше. Току— що се беше
прибрал. Беше тъмно, хладилникът бръмчеше шумно, а в апартамента се носеше странна
миризма на… текила? Може би Джордан беше пил. Така или иначе вратата му беше
затворена. Не че Саймън го винеше, задето бе заспал — все пак беше четири сутринта.
Той пъхна бутилката обратно в хладилника и се отправи към стаята си. За първи път от една
седмица насам щеше да спи у дома си. Беше свикнал да дели леглото си с някого, да има до
кого да се притисне нощем. Харесваше му как Клеъри сякаш си пасваше с тялото му, свита
на кълбо, опряла глава на ръката си, а ако трябваше да бъде откровен, му харесваше и това, че тя не можеше да спи, ако той не беше до нея. То го караше да се чувства потребен и
незаменим… макар очевидното безразличие на Джослин дали той спи в леглото на дъщеря й
или не, да подчертаваше факта, че според нея той не представлява по-голяма сексуална
заплаха от някоя златна рибка.
Разбира се, двамата с Клеъри и преди бяха спали в едно легло — откакто бяха петгодишни,
докато станаха на около дванайсет. Това може и да имаше нещо общо, каза си той, докато
отваряше вратата на стаята си. Повечето от тези нощи бяха прекарвали в бурни занимания,
като например състезания по това кой ще изяде по-бавно една— едничка бисквита с
фъстъчено масло. Или пък вмъкваха тайно DVD плейър в стаята и…
Саймън примига. Спалнята му си изглеждаше същата — голи стени, пластмасови полици с
дрехи върху тях, китарата му, окачена на стената, и дюшека на пода. Ала върху леглото
имаше лист хартия — бяло квадратче на черния фон на раздърпаното одеяло. Нечетливият
почерк с големи завъртулки му беше познат. Изабел.
Той вдигна бележката и зачете:
Саймън, опитах да ти се обадя, но телефонът ти явно е изключен. Не знам къде си. Не знам
дали Клеъри вече ти е казала за станалото тази нощ. Аз обаче трябва да отида у Магнус и
много би ми се искало и ти да си там.
Никога не се страхувам, ала този път се боя за Джейс. Боя се за брат си. Никога не съм
искала нищо от теб, Саймън, ала сега те моля. Ела, моля те.
Изабел
Писмото падна от безчувствените пръсти на Саймън. Още преди да бе докоснало пода, той
беше изхвърчал от апартамента и тичаше по стълбите.
Когато Саймън влезе в апартамента на Магнус, там цареше тишина. Зад решетката на
камината гореше огън, а Магнус стоеше пред него върху един мек диван, вдигнал крака върху
малката масичка. Алек бе заспал с глава в скута му и магьосникът си играеше с кичур от
черната му коса, зареял невиждащи очи към пламъците, сякаш гледаше назад към миналото.
Саймън неволно си спомни какво му беше казал Магнус за вечния живот една вечер:
„Ще дойде ден, когато ще останем само ти и аз.”
Саймън потрепери и Магнус вдигна очи.
— Изабел те помоли да дойдеш, знам — каза тихо, за да не събуди Алек. — Стаята й е ей
там — първата врата вляво.
Саймън му кимна и пое по коридора. Беше необичайно нервен, сякаш се готвеше да излезе
на първа среща. Доколкото си спомняше, Изабел никога не бе търсила нито помощта, нито
присъствието му; по никакъв начин не бе показвала, че се нуждае от него за каквото и да
било.
Бутна първата врата вляво и прекрачи прага. В стаята цареше мрак, лампите бяха угасени.
Ако нямаше вампирско зрение, вероятно нямаше да види нищо, освен тъмнина. Сега обаче
различи очертанията на гардероб, столове с нахвърляни върху тях дрехи и легло с отметната
покривка, върху което Изабел спеше, легнала на една страна, с разпиляна по възглавницата
коса.
Саймън не можеше да откъсне очи от нея. Никога досега не я бе виждал заспала.
Изглеждаше някак по-млада, лицето й бе отпуснато, дългите й ресници докосваха върховете
на скулите й. Устата й бе полуотворена, краката й — свити под нея. Беше само по тениска…
при това негова — износена синя тениска, върху която пишеше: „ПРИКЛЮЧЕНСКИ КЛУБ
„ЛОХНЕСКО ЧУДОВИЩЕ”. ОТКРИВАМЕ ОТГОВОРИ И ПРЕНЕБРЕГВАМЕ ФАКТИТЕ”.
Саймън затвори вратата зад гърба си. Беше по-разочарован, отколкото очакваше. Не му бе
хрумнало, че може да я открие вече заспала. Искаше му се да поговори с нея, да чуе гласа й.
Свали си обувките и легна до нея. Тя определено заемаше повече място, отколкото Клеъри.
Изабел бе висока (на ръст бе почти колкото него), но костите й, когато я докосна по рамото, бяха фини под допира му. Саймън прокара пръсти по ръката й.