Град на изгубени души

Мая никога преди не бе стъпвала на Лонг Айлънд, но в представите й той доста приличаше

на Ню Джърси — предградие, в което живееха хора, работещи в Ню Йорк и Филаделфия.

Беше метнала раницата си в пикапа на Джордан… който се бе оказал изненадващо различен.

Докато бяха гаджета, Джордан караше очукана червена тойота, която винаги бе пълна със

смачкани картонени чаши и пликове от ресторанти за бързо хранене, а пепелникът

преливаше от изпушени до филтъра угарки. Купето на този пикап обаче беше сравнително

чисто, единствените отпадъци бяха купчина вестници на мястото до шофьора. Той ги бутна

безмълвно настрани, когато Мая се качи.

Бяха прекосили Манхатън и бяха излезли на магистралата към Лонг Айлънд, без никой от

тях да проговори, и накрая Мая бе задрямала, долепила буза до хладното стъкло на

прозореца. Събуди се едва когато минаха през някаква неравнина на пътя и колата подскочи,

запращайки я напред. Тя примига и разтърка очи.

— Съжалявам — извинително каза Джордан. — Мислех да те оставя да поспиш, докато

стигнем.

Мая се изправи в седалката и се огледа. Движеха се по асфалтов път с две ленти, а небето

над тях тъкмо започваше да просветлява. От двете им страни се простираха ниви, от време

на време се виждаше по някоя фермерска къща или силоз, или пък дървени вили, обградени

с дъсчени огради.

— Красиво е — с изненада установи тя.

— Аха. — Джордан смени скоростите и се прокашля. — След като така и така си будна…

Може ли да ти покажа нещо, преди да сме стигнали?

Мая се поколеба само за миг, преди да кимне.

И ето че сега се друсаха по еднопосочен черен път, обграден от дървета. Повечето от тях

бяха голи, земята бе разкаляна и Мая свали прозореца, за да помирише въздуха. Дървета,

солена вода, бавно гниещи листа и дребни животинки, притичващи през високата трева. Тя

отново си пое дъх, в същия миг, в който свърнаха от пътя и спряха върху неголямо място за

обръщане. Пред тях се простираше плажът, а отвъд него — тъмната, стоманеносиня вода.

Небето имаше почти люляков цвят.

Мая погледна към Джордан, който се взираше напред.

— Често идвах тук, докато се обучавах в Претор Лупус. Понякога само за да погледам водата

и да си проясня главата. Изгревите тук… Всеки от тях е различен, ала до един са прекрасни.

— Джордан.

Той все още не я поглеждаше.

— Да?

— Съжалявам за по-рано. Нали се сещаш, задето избягах така. В корабостроителницата.

— Няма нищо. — Той бавно изпусна дъха си, ала по напрежението в раменете му и начина,

по който стискаше скоростния лост, Мая разбра, че има нещо. Опита се да не забелязва как

напрежението кара мускулите на ръката му да изпъкват и подчертава извивката на бицепса

му. — Дойде ти твърде много. Разбирам. Просто…

— Мисля, че трябва да караме по-бавно. Да се научим да бъдем приятели.

— Не искам да бъдем приятели — каза той.

Мая не можа да скрие изненадата си.

— Не искаш?