Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
— Знаеш ли какво? — рече той и си избърса лицето.
— Не.
— Не аз съм лошият в тази история.
Петер погледна обезпокоено към водата и алеята от дръвчета и за пореден път се зачуди какво бе видял там долу. Но не мръдна от мястото си, парализиран от нелепата ситуация.
— Кой е тогава? — попита.
— Балдер.
— Защо?
— Взе сина на гаджето ми.
— Че защо му е да го прави?
— Няма да питате мен, по дяволите. Питайте компютърния гений там вътре! Тоя дивак няма абсолютно никакво право да го държи при себе си — оповести Ласе Вестман и бръкна във вътрешния си джоб, сякаш търсеше нещо.
— Там няма никакво дете, ако така си решил — каза Петер.
— О, има и още как, по дяволите.
— Наистина?
— Наистина!
— Значи, ти си решил да дойдеш тук посред нощ, пиян като талпа, и да вземеш детето — продължи Петер и тъкмо бе на път да направи още някакъв ироничен коментар, когато бе прекъснат от слаб, звънтящ звук, който стигна до него откъм водата.
— Какво беше това? — попита той.
— Кое? — отвърна Дан, който отново стоеше до него и явно не беше чул нищо, а и звукът действително не беше особено висок.
Петер си припомни какво бе изпитал край дърветата и боклукчийските кофи и почувства, че отново го побиват тръпки. Тъкмо се канеше да слезе и да провери какво се е случило, когато пак се поколеба. Може да беше изплашен или просто нерешителен, или направо некадърен, не беше лесно да се определи. Ала той се огледа тревожно и тогава чу да се приближава още една кола.
Беше такси, което ги подмина и спря пред портата на Франс Балдер, а това послужи на Петер за оправдание да си остане горе на пътя, та докато шофьорът и пътникът се разплащаха, да хвърли поредния обезпокоен поглед надолу към водата. Отново му се стори, че чува нещо, и това не беше успокоителен звук.
Но не можеше да е сигурен, а и сега вратата на колата се отвори и оттам слезе мъж, когото Петер след секунда на объркване разпозна като журналиста Микаел Блумквист, и се запита по каква причина, по дяволите, всички знаменитости трябваше да се нагъчкат точно тук посред нощ.
Глава 10.
Ранното утро на 21 ноември
Франс Балдер стоеше до компютъра и телефона си в спалнята и гледаше Аугуст, който скимтеше неспокойно в леглото. Чудеше се какво сънува момчето. Дали изобщо живее в свят, който той би разбрал? Усети, че иска да знае. Усети, че иска да започне да живее истински и повече да не се погребва в квантови алгоритми и изходни кодове, а още по-малко пък да се чувства уплашен и параноичен.
Искаше да бъде щастлив, да не го измъчва онази вечна тежест в душата, да се впусне в нещо диво и грандиозно, може би романс, любовна връзка, и за няколко наситени секунди през ума му минаха цяла редица от жени, които го бяха очаровали: Габриела, Фара и всевъзможни други.
Помисли и за жената, която явно се казваше Саландер. Като че ли го бе омагьосала, а сега, когато си я спомни за пореден път, сякаш видя в нея нещо ново, нещо едновременно познато и чуждо, и внезапно остана поразен: тя напомняше на Аугуст. Разбира се, това бе налудничаво. Вярно, Аугуст беше момченце с аутизъм, Лисбет също не бе чак толкова стара и може би излъчваше нещо момчешко. Но иначе нямаха нищо общо. Лисбет носеше само пънкарско черно и беше съвършено безкомпромисна. И все пак сега си спомни, че в погледа ѝ бе видял същия особен блясък като този в очите на Аугуст, докато се взираше в светофара на „Хурншгатан“.
Франс беше срещнал Лисбет на една лекция в Кралския технически институт в Стокхолм, когато бе говорил за хипотетичното състояние на технологична сингулярност, при която компютрите ще бъдат по-интелигентни от човека. Тъкмо бе подел въведението си, в което обясняваше понятието сингулярност в математически и физически аспект, когато вратата се отвори и в аудиторията влезе мършаво момиче, облечено в черно. Първата му мисъл бе, че е наистина печално наркоманите да нямат къде другаде да се дянат. После се зачуди дали момичето наистина се дрогираше. Не изглеждаше изтерзана в този смисъл. Просто имаше уморен и кисел вид, а той остана с явното впечатление, че тя изобщо не слуша изложението му. Седеше си там, отпусната на банката, и накрая, след поредица от разсъждения относно сингулярната точка в комплексния математически анализ, където граничните стойности стават безкрайни, той я попита открито какво мисли за всичко това. Беше злобно от негова страна. Беше снобарско. Защо му бе да я изпитва? Но какво се случи?