Онова, което не ме убива

— Окей.

— Какво окей?

— Идвам. Ако успея да хвана някое такси.

Франс му даде адреса и затвори, след което се обади на професор Стивън Уорбъртън в Лос Анджелис и разговаря с него близо половин час по криптирана линия. После стана и нахлузи чифт дънки и черно кашмирено поло, извади бутилка „Амароне“, в случай че Микаел Блумквист има желание да пийне. Но не стигна по-далеч от вратата. Подскочи от страх.

Стори му се, че долавя движение, че нещо прелита покрай него, и погледна нервно навън към кея и морето. Не видя нищо. Същият пуст, брулен от бурята пейзаж като преди. Реши, че си е внушил, че всичко е продукт на нервното състояние на духа му, поне се опита да се убеди, че е така. После излезе от спалнята и продължи покрай големия прозорец на път към горния етаж. Ала ето че го обзе ново обезпокоително чувство, бързо се извърна и този път действително мерна нещо край къщата на съседите.

Някаква фигура търчеше под прикритието на дърветата и макар Франс да го видя за кратко, все пак си отбеляза, че беше мощен мъжага с раница и тъмни дрехи. Тичаше приведен и нещо в движенията му оставяше впечатление за професионализъм, сякаш беше бягал така много пъти, може би в далечна война. Изглеждаше трениран, което будеше у Франс асоциации с нещо от филмите, нещо плашещо, и сигурно затова се забави няколко секунди, преди да измъкне телефона от джоба си и да опита да разбере кой от номерата принадлежи на полицаите отвън.

Не ги беше вписал сред контактите си, само им бе прозвънил, за да има номерата им на дисплея си, и ето че сега загуби увереност. Кои бяха техните? Не знаеше и с разтреперана ръка изпробва един, предполагайки, че е верният. Никой не вдигна, не и отначало. Три, четири, пет сигнала прозвучаха, преди някакъв глас да изпъхти:

— Тук Блум, какво става?

— Видях мъж да тича покрай дърветата край съседната къща. Не знам къде е сега. Но е твърде вероятно да е горе на пътя при вас.

— Окей, ще погледнем.

— Изглеждаше… — продължи Франс.

— Какъв?

— Не знам, бърз.