Онова, което не ме убива
- Автор: Лагеркранс Давид
- Серия: Millennium #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-673-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онова, което не ме убива». Краткое содержание книги:
Внимание, финалът е отворен!
Мъжът, който профуча покрай тях, бе облечен в черно и добре трениран, на шапката си имаше челник, и по някаква причина, която Микаел не можеше да определи точно, му се стори, че фигурата е част от по-мащабно упражнение, от съгласувана операция. Микаел почти очакваше още подобни образи да изникнат от мрака и това засили тревогата му. Извика:
— Ей, стой на място!
Беше грешка. Разбра го в мига, в който тялото на мъжа застина, точно като на войник в бой, и със сигурност това бе причината Микаел да реагира толкова бързо. Когато мъжът извади оръжие и стреля, все едно правеше най-естественото нещо на света, Микаел вече се бе хвърлил зад ъгъла на къщата. Изстрелът въобще не се чу. Но тъй като пощенската кутия на Балдер издрънча, нямаше никакво съмнение какво се бе случило и по-високият от полицаите рязко прекъсна разговора си. Въпреки това не се помръдна. Просто стоеше там като парализиран и единственият, който изрече нещо в онзи миг, беше пияният мъж:
— Що за цирк е това, по дяволите? Какво става? — кресна той с мощен глас, който звучеше чудно познато, и едва тогава полицаите се заприказваха помежду си с изнервени, съскащи гласове.
— Стреля ли някой?
— Така мисля.
— Какво ще правим?
— Трябва да извикаме подкрепление.
— Ама онзи там долу ще се изплъзне.
— Да идем да видим — отвърна дългият и със забавени, колебливи движения, сякаш им се искаше стрелецът да се измъкне, двамата извадиха оръжията си и се спуснаха към водата.
В зимния мрак лаеше куче, дребно, разярено кученце, а откъм морето духаше силен вятър. Снежната буря се вихреше, земята бе станала на пързалка. По-ниският полицай се подхлъзна и замаха с ръце като палячо. С малко късмет нямаше да им се налага да се изправят срещу мъжа там долу. Нещо подсказваше на Микаел, че той щеше да отстрани момчетата от пътя си с неимоверна лекота. Бързината, с която се бе обърнал и извадил оръжието си, подсказваше, че бе трениран за ситуации като тази, та Микаел се зачуди дали и той самият не следва да направи нещо.
Нямаше нищо за самозащита. И все пак се изправи, отръска снега от дрехите си и предпазливо погледна надолу към морето. Доколкото разбираше, не се случваше нищо драматично. Полицаите вървяха покрай водата към съседската къща. Облеченият в черно стрелец никъде не се виждаше. Тогава Микаел също тръгна да слиза, но не измина много път, преди да забележи, че един прозорец е счупен.
В къщата зееше голяма дупка, а право пред него във вътрешността имаше отворена врата. Зачуди се дали не би трябвало да повика полицаите. Не го направи. Долови нещо, някакво тихичко, причудливо стенание, прекрачи през разбития прозорец и се озова в коридор с фин дъбов под, който леко проблясваше в мрака. Бавно пое към отворената врата. Звукът съвсем очевидно идваше оттам.
— Балдер — викна той. — Аз съм, Микаел Блумквист. Случило ли се е нещо?
Не получи отговор. Скимтящият звук обаче се усили. Микаел си пое дълбоко дъх и влезе вътре. Впоследствие не знаеше какво бе забелязал най-напред, нито дори какво го бе изплашило най-много. Със сигурност не фактът, че на пода имаше труп, въпреки кръвта, въпреки изражението на лицето и безжизнения, втренчен поглед.
По-скоро това, което видя върху голямото двойно легло точно до него. Там имаше малко дете, може би на седем-осем годинки, облечено в синя карирана пижама момченце с изписани черти на лицето и буйна, тъмноруса коса, което методично и силно блъскаше тялото си в таблата на леглото и стената. Момчето явно всячески се опитваше да се нарани, а когато стенеше, не звучеше като дете, което страда или плаче, а по-скоро като някой, който се мъчи да удря колкото се може по-силно, и преди през ума му да бе минала и една ясна мисъл, Микаел се втурна към него. Това обаче не подобри нещата. Момчето бясно зарита.
— Спокойно — каза Микаел и го обгърна с ръце. — Спокойно.
Момчето обаче се изви, задърпа се със смайваща сила и успя светкавично — може би защото и Микаел гледаше да не го стиска много — да се изтръгне от хватката му и да изтича през вратата на коридора към счупения прозорец, тъпчейки с босите си крака натрошените стъкла, и тогава Микаел хукна подире му и завика „не, не“, и в този миг налетя на полицаите.
Стояха навън на снега с изражение на съвършено объркване.
Глава 11.
21 ноември
Впоследствие за пореден път бе установено, че полицията не е в състояние да извърши свястно и най-рутинното действие и че абсолютно никакво отцепване на района не бе осъществено, преди да стане твърде късно. Мъжът, застрелял професор Франс Балдер, най-спокойно бе успял да напусне местопрестъплението, а полицаите, пристигнали първи, Петер Блум и Дан Флинк, които колегите им с известна насмешка наричаха Казановите, се бяха забавили да бият тревога или поне не го бяха сторили с необходимата убедителност.