Сенките

Той се присъедини към него, а близнаците останаха да пазят навън. С бързи, отработени движения, Ви си сложи очила за нощно виждане и се огледа. Извади флакон със спрей и като натисна бутона, се завъртя в кръг.

Чисто е, доколкото мога да видя.

Рейдж хвърли поглед към задната врата.

Ето къде бил панелът за охранителната система.

Върху панела не светеше нито една лампичка. Нито зелена, сигнализираща, че може да се движиш свободно. Нито червена, издаваща, че системата е задействана.

Ще трябва да прегледаме цялата къща - мрачно каза Ви.

Рейдж кимна.

- Аз ще се заема с първия етаж.

- Ще го направим заедно.

С предпазлива стъпка двамата отидоха в предната част на къщата, Ви - все така с очилата за нощно виждане на носа си. Рейдж усети как по гърба му пробягват тръпки - звярът му също беше нащрек.

Предното помещение очевидно бе мястото, където копелетата бяха прекарвали по-голямата част от времето си. Имаше дивани, подредени в кръг, а миризмите бяха най-силни - Рейдж предположи, че през деня бяха дърпали пердетата и бяха спали тук, вместо в мазето.

Подът беше осеян с боклуци - празни кутии от куршуми, издаващи, че разполагат и с четиресеткалиброви пистолети, и с пушки. Празни бутилки от уиски. Найлонови торбички, пълни с опаковки от протеинови блокчета, шишета с ибупрофен със свалени капачки и топчета бинт, изцапани със засъхнала кръв. Отворена кутия от пица, в която бе останало едно-единствено парче... студено, но не и мухлясало.

- Вече не живеят тук - каза Ви.

- И са се изнесли на пожар - измърмори Рейдж, побутвайки едно найлоново пликче със стоманения връх на ботуша си.

Нямаше нито една раница, сак или каквато и да било чанта. И макар че шайката копелета едва ли притежаваха купища лични вещи, не бяха оставили след себе си нито един забравен чорап, резервен чифт войнишки ботуши или дори гребен.

Докато се приближаваше до подножието на стълбището, Рейдж усети, че телефонът вибрира във вътрешния джоб на коженото му яке. Не можеше да го провери точно сега обаче. Нямаше намерение да оплеска нещо в тази изоставена къща, а колкото по-навътре влизаха с Ви, толкова по-голяма бе вероятността да се натъкнат на нещо, което би могло да им коства ръка. Крак.

Живота.

Такава бе реалността на работата им и тя бе нещо, което Рейдж приемаше, защото, първо, нямаше намерение да остави когото и да било да разиграва расата или краля му, независимо дали бяха цял куп вонящи лесъри, или пък шайката задници на Кор. И второ, не беше, като да го биваше за нещо друго.

Е, освен да яде и да се чука, нещо, от чиято липса изобщо не можеше да се оплаче в свободното си време. По дяволите, дори сега, докато бяха в пълна бойна готовност, с част от ума си вече броеше часовете, които му оставаха, докато се прибереше и смъкнеше и последното късче плат от своята Мери.

Нощи като тази го караха да си представя с блаженство как я чука седем часа без прекъсване.

Тръсна глава, за да се съсредоточи, и отиде до стълбището.

- Качвам се - каза на Ви.

- Изчакай ме.

Но разбира се, той не го направи. Просто пое нагоре, поставяйки единия си крак пред другия. Вероятно глупав ход, но открай време не умееше да чака.