Сенките
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #13
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Сенките». Краткое содержание книги:
- Ще легнеш ли до мен?
Той се прокашля.
- Сигурна ли си?
- Да. Моля те.
Възхити се на плавните движения, е които той се покачи на високия матрак и се извъртя, помагайки й да му направи място. Сякаш прочел мислите й, той я взе в обятията си, така че тя лежеше на една страна, а главата й почиваше върху гърдите му.
Накъсана въздишка се изтръгна и от двамата.
- Това е истинско облекчение - чу се да казва тя. - Исках да знаеш, но...
- Шшт. Трябва да поспиш.
- Да.
Селена затвори очи и го почувства по един нов начин, кръвта му си проправяше път в нея, укрепвайки тялото й след преживяното току-що. Пресметна наум кога точно беше настъпило последното вкаменяване. Тринайсет нощи. А преди това? Шестнайсет.
Може би ако не се налагаше да храни братята, щеше да си отдъхне малко по-дълго. И може би силата, която той й беше дал току-що със своята кръв, щеше да й помогне да отблъсне нови пристъпи.
- Ето защо се държах настрани - обясни тя. - Не заради теб. Не ме е грижа за миналото ти. Искам да го знаеш.
Трез започна да я милва по гърба, ръката му описваше бавни кръгове.
- Шшт. Просто се опитай да поспиш.
Селена повдигна глава.
-- Нека ти кажа всичко. Искам да го чуеш и да го повярваш. Знам, че ти се отдръпна, защото си мислеше, че... че те съдя или нещо такова. Ала аз го направих заради всичко това, не защото си бил с много... човеци. Нито пък заради обета ти.
Трез затвори очи и потръпна. А после поклати глава.
- Трябва да бъда откровен с теб. Последното, за което искам да мисля точно сега, е...
- Не смятам, че си омърсен, Трез.
- Моля те. Недей.
Тя улови ръката му и я стисна, опитвайки се да го накара да разбере, тласкана от неудържим порив най-сетне да изрече всичко на глас. Теорията му за хилядата нощи щеше да свърши добра работа за душевното й състояние... и той беше стигнал до същото заключение като нея: тя нямаше печат с дата и срок на годност. Ала тя живееше в тази действителност от първия пристъп насам, преди толкова десетилетия, и траекторията на оцеляването й бе като на кола, изхвърчала от пътя и паднала в канавката.
Това не беше нещо, което щеше да преживее.
- Трябва да го кажа, Трез. Толкова дълго чаках, за да говоря с теб. Няма да пропилея тази възможност.
Смътно си даде сметка, че говори по-категорично, възстановява се, чувства се повече като самата себе си благодарение на дара на кръвта му.
- Ти си достоен мъж и мисля, че се влюбих в теб още от първия...
Трез изхвърча от леглото и за частица от секундата Селена си помисли, че ще изскочи и от стаята, далеч от нея и от тъпата й болест. За миг той наистина отиде до вратата.
А после започна да крачи напред-назад.
- Защо ти е толкова трудно да го приемеш? - зачуди се тя на глас. - Че си добър мъж. Че си достоен...
- Селена, нямаш представа за какво говориш.
- Кръстосваш стаята, сякаш някой те преследва. Очевидно съм на прав път.
Той спря и поклати глава.
- Виж, става дума за теб. Това... - Той махна с ръка между тях двамата. - Става дума единствено за теб. Ще бъда насреща от каквото и да се нуждаеш. Но недей да ме намесваш във всичко това.
Селена се надигна върху възглавницата. Напрежението в лактите и раменете я накара да стисне зъби и я остави без дъх, докато болката затихваше мъчително бавно. Което все пак беше за предпочитане пред това, да е напълно вкаменена.
Когато очите му се присвиха от тревога, тя каза:
- Не, не се нуждая от доктор Джейн. Наистина.
Трез потърка лице и тя за първи път го разгледа както трябва. Напоследък беше поотслабнал, бузите му бяха хлътнали, от което челюстта му изпъкваше, а устните му изглеждаха още попълни. Дори и така той беше огромен, раменете му бяха три пъти по-широки от нейните, гърдите и коремът му - изваяни със сила, въжета от мускули се спускаха по ръцете и краката му.
Беше красив. От тъмната кожа до черните очи, от върха на ниско подстриганата глава до обутите в ботуши стъпала.
- Ти си пбвеч^от достоен - промълви тя. - И ще трябва да го приемеш.
- Нима? - горчиво отвърна той. - Аз не съм толкова сигурен...
- Престани.
Трез я зяпна, а после се намръщи.
- Знаеш ли, не съм сигурен защо все се връщаш на това.
Не се засягай, но едва не умря в съседната стая преди колко? Сякаш бяха само десет минути. Моите глупости не са важни в момента.
Селена сведе поглед към тялото си. Носеше болнична нощница - бледосиня, на малки по-тъмно сини спирали. Завързваше се на гърба и тя усещаше възлите да се впиват там, където би била закопчалката на сутиена й, ако носеше такъв, и по-ниско, върху кръста й.
Струваше й се странно, че тялото й функционираше сравнително нормално. Мисълта, че това няма да продължи много дълго, я накара да види всичко съвършено ясно.