Убийте Райм [calibre 2.47.0]

Гарет я бе върнал във воденицата и сега се намираха в същата тъмна стаичка като преди. Момчето стоеше надвесе­но над нея. Лицето му блестеше от пот. Панталоните му бяха издути отпред.

Не сваляше очи от гърдите ѝ. Деколтето на престилката ѝ бе разкъсано, при падането в ямата сутиенът ѝ се беше смък­нал (а може би самият Гарет я е разголил!).

Лидия се отдръпна от него. Опря гръб в стената.

Помисли: „Дали да не му пусна?“

Беше още малък. Сигурно не бе спал с жена. Щеше да свърши бързо. Може би после щеше да заспи и тя да успее да докопа ножа му и да се освободи, а след това да го зашемети и да го завърже.

Но тези кокалести ръце, това подпухнало лице, този лош дъх, миризмата на пот... Как щеше да го изтърпи? И какво щеше да каже приятелят ѝ, като научи?

„Да или не?“

Стигаше само да му се усмихне. Веднага щеше да се хвър­ли върху нея.

„Изчукай ме бързо и да отиваме на кино...“ - така посре­щаше тя приятеля си на вратата. Прегръщаше го и му пошепваше тези думи на ухото.

„Направи го - помисли тя. - Така ще успееш да избягаш.“

„Не мога!“

Гарет не сваляше очи от нея. Изпиваше я с поглед. Чле­нът му надали щеше да ѝ навреди повече от тези очи. Господи, той не беше просто насекомо - той бе зловещо същество от роман на ужасите. Някоя от измислиците на Дийн Кунц или Стивън Кинг.

Изпука с пръсти.

Премести поглед към бедрата ѝ - пълни и гладки (най-добро качество, както нескромно си мислеше тя).

— Защо плачеш? - попита той. - Ти сама си си виновна. Ако не беше избягала, нямаше да се удариш. Дай да видя.

Кимна към подутия ѝ глезен.

— Нищо ми няма - каза бързо тя и протегна крака си към него.

— Веднъж някакви кучи синове ме блъснаха по насипа зад гарата. Изкълчих си глезена. Страшно болеше.

„Хайде да свършваме - каза си тя. - Направи го, и ще се спасиш.“

„Изчукай ме бързо...“

„Не! Не мога да го направя.“

Гарет клекна до нея и тя не се отдръпна въпреки цялото си отвращение. Той взе крака ѝ в ръце. Започна да гали пра­сеца, после глезена ѝ с дългите си пръсти („Господи, колко са големи!“). Тялото му трепереше. Започна да съзерцава дуп­ките на чорапогащите ѝ, през които прозираше розовата ѝ кожа.

— Няма рана, но целият е посинял. Какво значи това?

— Може да е счупен.

Той замълча. В очите му се четеше всичко друго, но не и състрадание. Сякаш не предполагаше, че и друг освен него може да изпитва болка. Просто гледаше прасеца ѝ. После плъзна поглед по бедрото ѝ.

Лидия преглътна тежко.

Гарет прокара ръка нагоре по крака ѝ. Ноктите му се за­качиха в чорапогащите ѝ.

Внезапно застина.

Отметна рязко глава и ноздрите му се разшириха. Вдиша дълбоко. Лидия също подуши въздуха. Усети остра мириз­ма. Амоняк!

— По дяволите - промълви уплашено той. - Как дойдоха толкова бързо?

— Какво?

Той скочи на крака:

— Капана! Бутнали са го! Ще се появят след броени мину­ти! Как, по дяволите, са ни открили толкова бързо?