Незаключената врата
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #23
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542609438
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Незаключената врата». Краткое содержание книги:
— Страхотно — за трети път проточи Борис Виталевич. — Значи след очната ставка аз ще пораздрусам мадам Нилская относно нейните пътувания с шофьора. Къде са ходили, кога и с каква цел. И ако тя поне веднъж не успее да ми опише мястото, където са пращали Тимур, смятай, че се е хванала. Значи по някакви причини тя не е стигнала до това място. Свържи се с директора на филма, да представи справка за използването на колата, шофирана от Инджия. Кога, къде и защо го е изпращал.
— Борис Виталевич, вече нямаме съветска власт — предпазливо отбеляза Настя. — Едва ли в една частна продуцентска фирма е прието да се издават пътни листове.
— Така си е — с въздишка се съгласи Гмиря. — Макар да ругаем съветската власт, но в определен смисъл тогава беше по-лесно да се разкриват престъпления. Човек не можеше да кихне, без тутакси да се появи съответната справчица с печатче. Е, толкоз, драга моя. Докато аз уреждам с твоя шеф въпроса за командироването на капитан Зарубин в Кемерово, нека той да поработи върху тази версия. Трябва да изясним кои актьори е возил Инджия и кога, да ги намерим и да ги разпитаме за Яна. Дали тя е била в колата през цялото време, или са я закарвали донякъде и после са я връщали. За какво са си говорели с Тимур. И какви може да са били отношенията им. Актьорите са хора наблюдателни, не като много други. Разбра ли всичко?
— Разбрах.
— Тогава тичай да изпълняваш. Защо ме гледаш така? Искаш да ме питаш нещо ли?
Настя вече бе стигнала до вратата, решила да не задава въпроса, който бе възникнал у нея, но който тя не бе сметнала за важен и съществен. Но в последния момент все пак реши друго и попита:
— Борис Виталевич, а защо вие днес постоянно ме наричате „драга моя“? По-рано не бях чувала от вас тези думи.
— Ах, това ли било! — избухна в смях Гмиря. — Вкъщи ми се е лепнала. Гостува ни една роднина на жена ми, та тя постоянно повтаря тези думи. Цяла седмица я слушам, а сега, виждаш ли, и аз започнах да ги употребявам. Защо, ти да не се обиди?
— Не, само се учудих.
— Е, добре, продължавай да се учудваш. Може с още нещо да смая въображението ти.
Настя пое към метрото почти тичешком, докато следователят не е изпълнил обещанието си да смае въображението й с някаква друга задача. Но едва бе влязла в кабинета си и бе включила компютъра, когато Гмиря се обади по телефона.
— Имаме извънредно произшествие — кратко съобщи той. — Току-що дойдоха съпрузите Нилски. Някой им подхвърлил някакво странно писмо.
— Как така са им го подхвърлили? — учуди се Настя. — Къде? Нали отидоха да обядват.
— След обяда Нилски намерил писмото в джоба на якето си. Бил го дал на гардероб в ресторанта.
— И какво пише в писмото? — тревожно попита тя.
Ето, най-сетне нещо започва да се прояснява. Писма със заплахи или искания. Само че не след отвличането на Яна, а след нейното връщане. Някакво объркване на срокове и изпълнители? Или отвличането на Яна е било предварителна заплаха, демонстрация на сила, за да направят Нилски по-сговорчив? От всяко положение сега ще се изясни какво искат от него.
— В писмото ли? — каза Гмиря. — Една фраза: „Ако всички хора разсъждаваха еднакво, никой нямаше да залага на конни състезания“.
Настя не повярва на ушите си.
— И толкоз? — недоверчиво издума тя, като все пак се надяваше, че следователят ще прочете още нещо.
— Толкоз, Анастасия. Набрано е на компютър, разпечатано е на принтер. Сега го давам на експертите, а ти по най-бързия начин тичай в ресторант „Джаник“, където са обядвали Нилски.
— Ами интернет? Нали ми възложихте да…
— Аз ти възложих — аз отменям задачата. Хайде, изпълнявай.
До вечерта краката на Настя пареха, а езикът й сякаш бе подпухнал. Отдавна не й се бе налагало толкова много да се движи и да говори.
Ресторант „Джаник“ я огорчи. Тоест, там кухнята беше прекрасна, сервитьорите обслужваха бързо и любезно, а дизайнът радваше окото с умелото съчетание на дърво и текстил. Но първата несполука за Настя беше липсата на гардероб по същество. „Джаник“ беше не твърде скъпо демократично ресторантче за бързо хранене и тук връхните дрехи не се даваха на изпълнен с достойнство чичко с униформа с ширити, а се окачваха на кукички, забити в стената от двете страни на входа, или върху облегалките на столовете. Тъй като от сутринта на няколко пъти започваше да вали, а към два-три часа дъждът рукна като из ведро, дрехите на съпрузите Нилски, както и на другите посетители, намислили да обядват по това време, се оказали подгизнали и те естествено ги окачили именно на кукичките, а не на столовете си, тапицирани със симпатичен светлолилав плат. „Джаник“ има много сполучливо разположение, наоколо е пълно с разни учреждения, чиито служители обичат да обядват тук, и в делнични дни от един до около три и половина часа ресторантът винаги е пълен. В такава обстановка няма нищо по-лесно, когато сваляш от кукичката собствената си дреха — или обратното, когато я окачваш на кукичка, — незабелязано да пъхнеш плик в чужд джоб. Да, всъщност именно при окачването, а не при вземането. Човекът е следял семейство Нилски, видял е, че са влезли в „Джаник“, след известно време е влязъл след тях, съблякъл се е. Още навън е видял добре какъв шлифер носи Яна и какво яке — Руслан. Може да е бил съвсем близо до тях и да е влязъл практически веднага след тях, затова със сигурност е знаел къде именно висят техните дрехи и е окачил на същото място своето яке или с каквато дреха е бил. И в този момент е пъхнал писмото в чуждия джоб.