Незаключената врата

— Тимур! Яна!

Те се приближили, отекнали два изстрела, Тимур паднал, някой сграбчил слисаната Яна, запушил й устата с ръка и я повлякъл нанякъде. Мъжът бил едър и силен и колкото и да се дърпала Яна, нищо не могла да направи. Натикали я в кола — бяла волга, и я откарали. В колата не само й залепили устата с тиксо, но и веднага й завързали очите, макар че тази мярка всъщност била излишна: Яна не познава Москва, така че и бездруго не би могла да разбере къде я карат, особено в тъмното. Пътували двайсетина минути, така поне й се сторило. Може би повече, може би по-малко. Била толкова уплашена, че не се сетила да засече времето за път.

Закарали я в някакъв блок, в апартамент. Какъв е бил блокът? Панелен или монолитен? С един вход или с повече? На колко етажа е бил? Тя не знаела, не видяла, когато я въвеждали в блока, очите й били завързани, а когато я извеждали — също. По-точно, не я въвеждали, а я внесли на ръце. Качили се с асансьор. До кой етаж, поне приблизително. Тя не знаела, но определено не бил вторият и дори не третият, най-вероятно петият — седмият, но не била сигурна. Какъв е бил апартаментът? Обикновен — три стаи, кухня, баня, тоалетна. Какво се е виждало от прозореца? Яна не знаела, прозорците били облепени с хартия. Веднага я предупредили, че в апартамента до нея непрекъснато ще има някой и за най-малкото нарушение ще я наказва. За нарушения щели да се смятат опитите да крещи, да вика за помощ, да избяга, да отлепи хартия и да погледне през прозореца. Ако нямало нарушения, обещали след няколко дни да я пуснат и всичко да бъде наред. И никой нямало да й стори нищо лошо.

Наистина нищо лошо не й се случило, хранели я три пъти дневно. Отначало Яна се опитвала да откаже храната, но после разбрала, че това нищо няма да промени, че никой не смята да я моли, както и да я пусне преждевременно. Пазачът не разговарял с нея и решително пресичал всякакви нейни опити да задава въпроси. По-точно, пазачите били двама, пазели я на смени, защото нощем не почивали, а седели в същата стая, в която спяла Яна, и я следели. Тя не виждала лицата и прическите им: и двамата стояли с маски, същите като на бойците от частите със специално предназначение. Ръст, фигура? Обикновени, единият малко по-висок и по-строен, другият — по-нисък, с по-широки рамене. Гласовете им? Също обикновени. Те произнесли толкова малко думи през тези дни, че Яна едва ли би могла да ги разпознае. А за особености на говора и дума не можело да става, мъжете се стараели да си служат само с междуметия или кратки „да“, „не“, „може“, „не може“, „не знам“, „забранено“, „наказание“.

Днес в четири сутринта я събудили, отново й завързали очите, залепили й устата, изнесли я на ръце от блока и я качили в кола. Пътували нанякъде дълго, сигурно четирийсетина минути. После я изнесли от колата, отново я качили в асансьор. Свалили й тиксото. Когато смъкнала превръзката от очите си, Яна се намерила на стълбищна площадка, до нея нямало никого, само в шахтата бучал слизащият асансьор, а на пода била захвърлена чантичката й. Надникнала през прозореца, но не видяла нищо интересно, явно прозорците на стълбището не гледали към мястото, където пред входа била спряла колата. Когато слязла долу и излязла на улицата, там вече нямало никого. Пет сутринта, всички спели, наоколо било тихо и пусто. Дали може да покаже мястото? Да, разбира се, по-точно, ще опита, но не е сигурна… Не погледнала коя е улицата, нямало смисъл, и без това тя не познавала московските улици, а естествено нямала карта под ръка. Тръгнала напосоки, след трийсетина минути се намерила пред станция на метрото, трябвало да почака известно време, докато отворят — станцията работела от пет и половина. Коя станция? „Орехово“. С метрото стигнала до нужната станция и отново тръгнала пеша към блока, където живеят сега с мъжа й.