Драконът на Арканите [bg]

Ленкур се появи отново.

— Вероятно ни е чула — рече той.

— Да. Този шал беше жалък повод. Трябва да си тръгвате.

Госпожа Дьо Шеврьоз стана.

— Последен въпрос, госпожо. Бяхте ли близка с виконтеса Дьо Маликорн?

— Да. Беше ми приятелка. Но стоеше настрана от интригите. Ако я познавахте, щяхте да признаете колко възхитителна жена беше… Сбогом, господине.

— Сбогом, госпожо.

Ленкур остави херцогинята да се върне в замъка и в същото време усети някакво движение в градината. След това видя червена мантия, после и друга.

Ленкур знаеше, че е загубен, ако остане на мястото си. Затова тръгна с гъвкави и безшумни крачки, криейки се в сенките. Естествено, искаше да избяга. Но най-вече внимаваше да не го видят и да не го чуят. Защото само в такъв случай херцогинята можеше да излъже, без да трепне. Да, била е сама. И не е разговаряла с никого, четяла е на глас. Нали именно така се прави, когато човек обича стиховете. Ако го заловяха, и други щяха да пострадат. Първо — госпожа Дьо Шеврьоз. А може би и Берто, който вероятно беше събудил подозрение у тази проклета госпожа Дьо Люре…

Гвардейците на Кардинала организирано претърсваха градината, стягаха обръча, осветяваха с фенери, дебнеха всяко движение, всеки шум, без колебание размахваха рапири в храстите. За щастие, тъй като някога беше един от тях, Ленкур ги познаваше и беше наясно какво може да очаква. Безполезно беше да се надява, че с подхвърляне на камъче ще ги принуди да се скупчат на едно място: двама или трима ще идат натам, но другите ще останат на позициите си.

Трябваше да прояви повече съобразителност.

В края на една алея Ленкур спря за малко, за да се огледа и да размисли. Даде си сметка, че разполага с две-три минути, преди капанът да щракне. Беше длъжен да намери решение.

— Езерото — прошепна му Виелиста в ухото.

Разбира се!

В парка имаше голям фонтан с разноцветни рибки, а херцогинята обожаваше да им се наслаждава и понякога да ги храни. Доколкото Ленкур си спомняше, фонтанът беше дълбок, достатъчно, за да скрие мъж в тъмните си води. Ако стигнеше пръв дотам, можеше да се потопи и да изчака да преминат червените мантии, които го гонеха. След това за него щеше да бъде детска игра да прескочи стената и да се озове на улица „Сен Никез“.

Ленкур се хвърли напред, превит на две, хванал здраво дръжката на рапирата си в едната ръка и крепейки шапката си с другата. Трябваше да заобиколи някаква поляна, спря да диша и изчака един гвардеец, който се появи без фенер, да се отдалечи. Той можеше да се сблъска с него и си помисли, че късметът не му изневери…