Загадката на остров Тьокланд
- Автор: Хисберт Хоан Мануел
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Лъчезар Мишев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на остров Тьокланд». Краткое содержание книги:
Освен процепа, през който проникнаха чак до дъното на музея със загадките, те не откриха по каменните зидове никаква друга пукнатина.
— Корнелиус се намира в последното укрепление. Сигурно е! — рече Фулхенсио, предвкусвайки вече победата.
— Да, но как да влезем там? — възкликна Натаниел. — Тази пещера не води наникъде.
— Трябва да има начин за излизане оттук. Корнелиус го е направил! — увери го Свановски.
— Вероятно решението на загадката се крие в някоя от фигурите — допусна Норберт, като ги разглеждаше, макар и без да изясни нещо.
— Нямаме време да решаваме загадки според предписанията на конкурса — напомни излишно Натаниел, понеже всички много добре знаеха, че не бива да чакат последния трус.
— В края на краищата пие не сме изследователи на мистър Казацкян, задачата ни е извънредна — потвърди Фулхенсио Фабрегас.
— Ще ни води дишането, да долепим уши до степите — посъветва накрая Норберт.
Изведнъж ново и мощно бучене на земетръса постави естествените основи на лабиринта в такова несигурно равновесие, че само по чудо всичко не се сгромоляса за миг. Неминуемо обаче това нямаше да се забави много — в зидовете, където бяха долепили уши, вече се бяха появили застрашителни пукнатини.
Ала те им посочиха накъде да тръгнат; от разтърсването в скалата се открои люлеещ се каменен отломък, зад който се виждаше някаква дупка. Шмугнаха се в нея без повече въпроси.
Като се спуснаха надолу по един тунел, те влязоха в най-дълбоката пещера на лабиринта в Тьокланд. Най-после се намираха в истинското му сърце!
Последната пещера имаше кълбовидна форма. Стените и сводът бяха излъскани и блестяха в светлината на фенерчетата като вълшебно огледало. В началото останаха заслепени. Дишането вече ехтеше с учудваща сила, дори беше непоносимо. Нямаше съмнение, че идеше от някого съвсем близо до тях.
Натаниел го видя пръв. Ужасен, той нададе покъртителен вик, докато тримата му придружители неволно отстъпиха назад.
— Корнелиус! Какво страшно зло е изкривило така тялото ти? Как си загубил до такава степен човешкия си облик. Какво е останало от човека, когото познавахме, от човека, когото обичахме? По-добре беше да не те намерим никога, отколкото да те видим такъв!
Подир първото объркване, обяснимо както с голямото напрежение на четиримата другари, така и с особения вид на тялото, облечено в дрехите на Корнелиус Берцот, те разгледаха по-спокойно този, който така гръмко дишаше.
Беше се увил на кравай около себе си по необясним начин. Дори най-гъвкавият йога не би могъл да наподоби стойката му. Неподвижен, но обзет от някакъв вътрешен съвсем лек трепет, той образуваше нещо като кълбовидно тяло, в чийто център може би се намираше главата. Ала въпреки ненормалния усукан вид, ако човек малко се вгледа, щеше да открие, че тялото излъчва извънредно блаженство и захлас. Като че вкусваше вълшебна наслада на огромно разстояние от загадъчното укрепление.
— На гърба си има рана! Кръвта, която видяхме преди малко! — доближи се Фабрегас до тялото.
— Само одраскване е, не вярвам да има значение… — Думите на Свановски бяха прекъснати от възклицанието на Норберт.
— Погледнете, друг надпис. Издълбан е кръгообразно на пода.
— Прочети го, прочети веднага — подкани Марис.
— Малко е объркан… Дайте повече светлина. Да, сега го виждам добре…
От това затънтено място, откъдето не се вижда небосводът поради грамадите непробиваема скала, стигналият в сърцето на лабиринта изследовател ще наблюдава вселената и ще я види с други очи. така неговото голямо приключение ще бъде завършено и ще остане завинаги в паметта му
— Приятели, намираме се пред самия праг на голямата загадка — извика Натаниел, който въпреки всичко не можеше да скрие радостта си.
— А може би Корнелиус вече го е прекрачил! — каза Свановски, като сочеше кълбовидното тяло.
— Но как може да се види небосводът от «обсерватория», затрупана стотици метри под земята, без отдушник и без комин?
— Не знаем още, Фулхенсио — отвърна Натаниел. — Но би трябвало да има начин. Корнелиус вижда някакъв сън, по-дълбок от самата смърт, сигурен, съм в това.
Последното изречение не беше излязло още от устата на Марис, когато ново разклащане на подземието увеличи пукнатините, набраздили подобно жили каменните зидове. В необикновеното си положение Корнелиус, изглежда, ни най-малко не бе усетил друса нето.