Загадката на остров Тьокланд

— И всичко това не съществува? — настоя с явно недоверие събеседникът на Казацкян.

— Естествено, че съществува. Тоест, то е действително от нашата гледна точка за действителността. Но в сравнение с най-плътните места на вселената, с това, което бихме нарекли нейно сърце и неин мозък, ние сме само подобни на мираж, който се повтаря през вековете — толкова е малка плътността на нашата материя. Съществуват други действителни обекти, невероятно по-плътни от нашия. Обаче сега, след като се е изпълнило предвещанието на легендата, хората, дори без да се помръднат от собствената си планета, ще имат достъп до тях. След твоя подвиг вече нищо няма да попречи. Макар и бавно, ще се научим да правим в пас необикновени преобразования.

— Но как? Какви преобразования? Докъде ще ни отведат те? — попита разтреперан невидимият слушател, сякаш се боеше, че премълчаването на някоя дума би заплело още повече загадката.

— Човекът, без да престава да бъде човек, сиреч, като бъде човек повече от всякога, още е способен да достигне фантастични върхове на творчество и щастие, породени от порива на любовта, волята и въображението. По този начин действителността ще се разкрива пред пас като прекрасна и материална истина, е хиляди нови и ослепителни страни, подсилвана непрекъснато от безстрашието на хората.

В този миг, когато изглеждаше, че Казацкян е привършил със своите разкрития, макар че и това не можеше да се сметне за сигурно, първата лавина от големи скални отломъци сложи началото на края.

— Не ще имам сили да избягам от природните стихии! — извика Казацкян. — Тялото ми не издържа повече. Обаче ти, който най-много заслужаваш да живееш, трябва да се опиташ на всяка цена. Остави ме и се опитай да се спасиш. Моят живот вече е получил очакваната награда.

Близката до тях галерия се сгромоляса напълно със страхотен трясък — срутването на лабиринта започваше. Неволно, слепешката, двамата мъже се хвърлиха един към друг. Казацкян падна безчувствен в прегръдките на своя другар. Тогава последният се реши да запали фенерчето, нещо, което бе избягвал да направи поради стратегически съображения. Напразно подири признаци на живот в умореното тяло — Анастасе Георги Казацкян бе издъхнал.

— Ако знаеше… ако знаеше, че не съм този, за когото ме смяташе… ако знаеше, че онзи, когото назоваваше любими синко, не е бил тук до тебе, подхранвайки с надежда предсмъртните ти мъки… обаче никога не ще го узнаеш, почивай в мир.

Оцелелият прошепна тези думи, прегърнал с уважение и обич бездиханното тяло. После стана светкавично и се приготви да извърши най-трудното — да излезе жив от преизподнята, която се сриваше.

Ала нещо го задържа за малко. Като се обърна, за да види за последен път тленните останки на президента, забеляза, че той бе издъхнал с повдигната дясна ръка към горната част на дрехите си. Сякаш ръката му не бе довършила движението си, сякаш търсеше нещо. Следейки този посочен след смъртта знак, единственият свидетел пъхна там ръката си и намери нагъната папка със следния надпис: