Загадката на остров Тьокланд
- Автор: Хисберт Хоан Мануел
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Лъчезар Мишев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на остров Тьокланд». Краткое содержание книги:
— Внимание! Ще започне окончателното срутване, след няколко секунди земетръсът ще се отприщи напълно. Трябва да излезем оттук, сега се намираме на най-опасното място. Цялата конструкция на лабиринта почива върху пас. Съвсем скоро тук няма да остане ни педя свободно пространство. Всичко ще се превърне в купища натрошени скали!
— Да, Норберт. Но преди това трябва да накараме Корнелиус да дойде на себе си. Не можем да го изоставим! — крещеше до сами тялото Фулхенсио, колкото се може по-близо до него, ала не смееше да го докосне.
— Нека опитаме да го отнесем някак си… на ръце, ако е нужно — настоя отчаян Натаниел.
— Но така никога няма да стигнем до повърхността — не преглътна истината Свановски. — Единствената ни надежда е да излезем тичешком, ако налучкаме пътя, без да се изгубим.
— Приятели — заключи Норберт, — вече е късно за бягство. Ослушайте се как бучи земята!
Неудържим рев продъни недрата на острова. Скоро тунелите и галериите в Тьокланд щяха да изчезнат завинаги и всичко в тях щеше да бъде смачкано от хиляди топове камък.
Обаче в оня час, предопределен да бъде последен за пашите петима търсачи на приключения, един неукротим вик на радост с фантастична сила, стотици пъти по-мощен от началния рев на земетръса, разтърси гърбовете на тези, които бдяха над Корнелиус. Секундите се нижеха с такава скорост, че всъщност се сливаха в една. Дори днес свидетелите не могат да си спомнят точно случилото се. Но трябва да се разкаже по някакъв начин.
Земетръсът отприщи цялата си сдържана мощ, но мигом тя бе скована от друга, още по-голяма сила, която действуваше в противоположна посока. Сякаш беше борба на живот и смърт между две огромни невидими чудовища. Енергията, която обуздаваше труса, произлизаше от мястото, където стояха, от самото сърце на лабиринта.
Вместо да настане очакваното общо срутване, започнаха да хвърчат нагоре големи скални отломъци и в същия миг като по чудо пред погледа на ужасените свидетели изникна невероятна картина: там високо, през огромен отвор на повърхността на островчето, те съзряха частица от осеяното със звезди небе.
Гледката бе съпроводена с обилно нахлуване на свеж въздух в дълбоката яма, където се намираха.
Мигновено си дадоха сметка за произхода на неимоверно силното изригваме. Съвсем изправен, макар и със смутено лице и несигурни движения, сякаш събудил се внезапно от ослепителен сън, зад тях стоеше здрав и читав Корнелиус Берцот, Диханието на зората.
Изводът се налагаше — чудовищният изблик на енергия бе причинен от ненадейното му завръщане в нормално състояние! Освен това всички бяха непокътнати и пътят към повърхността изглеждаше пряк и достъпен.
Без ни секунда да се впускат в догадки, четиримата търсачи на приключения започнаха да се изкачват. Корнелиус ги следваше като замаян, без да разбере, че е потушил земетръса в собствената му бърлога. Все още беше под въздействието на страшното си събуждане, но не забавяше ход. Ако се спираше за малко, приятелите му го дърпаха и Корнелиус продължаваше бягството, без да се бави повече.
След четиринайсетминутно мъчително и изпълнено с надежда изкачване, групата излезе на повърхността. Норберт Дип отново пое командуването, за да ги отведе бързо по-близо до бреговата ивица, където земетръсът не се усещаше толкова много. След като Корнелиус се отдалечи от центъра му, трусът преодоля силата, която го възпираше, и накрая стигна страхотната си връхна точка. Последиците бяха унищожителни — цялата плетеница от коридори и галерии, целият естествен лабиринт на Тьокланд се срина с кошмарен грохот. Бреговете се нацепиха и океанът заля незатрупаните подземни рудници. Една голяма част от повърхността на островчето изчезна в току-що образуваната пропаст. Лагерът на компанията и две трети от земята на Тьокланд бяха погълнати от водата. На мястото им остана великански кратер с неправилни очертания, а дълбоко на дъното му се образува мрачно езеро.
След разрушаването на лабиринта земята си отдъхна, водите на Индийския океан се укротиха, а яростта на урагана разпръсна последните си пориви в пазвата на зараждащ се лек морски ветрец.
Тъкмо тогава под закрилата на това затишие спокойно, със сияещ от щастие поглед, Корнелиус Берцот се върна в предишното си нормално състояние. Когато започна да говори, беше се проснал близо до ръба на кратера, където бяха намерили убежище. Загледан в обсипаното със звезди нощно небе, той пророни следните думи:
— Няма я вече загадката на Тьокланд, приятели мои. Наистина подобно усилие си заслужаваше цената, макар че още не разбирам напълно причината за построяването на лабиринта. Стотици пъти се усъмних дали ще го преодолея, ала в края на краищата, понеже много исках, успях. По-късно ще ви разправя всичко, но сега съм уморен, много уморен, спи ми се, много ми се спи…