Загадката на остров Тьокланд
- Автор: Хисберт Хоан Мануел
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Лъчезар Мишев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на остров Тьокланд». Краткое содержание книги:
Косите на придружителите на Казацкян настръхнаха. Явното им числено превъзходство пред Бонкар не чинеше засега нищо, напротив, щяха да дадат по-голям брой жертви, които не биха могли да се припишат на злодея.
Уплашени, те повярваха, колкото и невъзможно да изглеждаше, че мистър Казацкян ще пробие отново обсадата на полковника. Трудно можеше да се отгатне, като го видеше човек, дали президентът е поразен от съдбовността на обстоятелствата, или е наясно с някаква отбранителна стратегия. Подир напрегнати минути на мълчание, без да се помръдне от мястото, където стоеше, Казацкян заговори още по-силно от преди. Но вместо, както всички очакваха, да се обърне към Бонкар, той упорито продължи посланието си в мрака към Корнелиус Берцот:
— Като творец, който се страхува да види как загива най-любимото му творение, с цялата сила на душата си, с обич моля за твоя отговор, Дихание на зората. Отговори в каквото и състояние да се намираш. Отговори ми, синко, отговори ми, дори да си в отвъдния свят!
Думите на Казацкян, вълнуващи и силни, бяха произнесени с такава тържественост и нежност, че за миг престъпниците, които стояха близо до стареца, се трогнаха.
Затова пък крясъкът на Бонкар, прозвучал отново сред тъмнината, показа, че стопанинът му е безчувствен към онова, което е далечно на неговите стремежи.
— Всички ще се озовете много скоро в отвъдния свят или по-скоро ще бъдете погребани живи в тази преизподня. Да, ти, проклети Казацкян, и страхливците, които са с тебе и се поколебаха, когато трябваше да ме послушат, за да те накарам да говориш, а сетне решиха да водят битката за своя сметка. Ха-ха-ха! Жалки глупаци! Всички ще бъдете смазани под тоновете скали, ако не изпълните желанията ми. Ще броя до десет. Няма да дам никаква отсрочка. Много си мисля, че това ще са последните десет секунди от вашия кучешки живот. ЕДНО… ДВЕ… ТРИ…
Пътечките от барут чакаха нетърпеливо мига на запалването. Жадна за жертви, смъртта бродеше из гъстия мрак на лабиринта. Гласът на палача пронизваше ушите им. Само Казацкян запазваше нужното приличие със своята неподвижност и с вярата, която излъчваше погледът му.
— … ЧЕТИРИ… ПЕТ… ШЕСТ…
И в този злокобен миг един мощен непознат глас, силен и далечен едновременно, излитайки от най-дълбоките галерии, трептящ като лъч на надеждата, се чу съвсем ясно:
— Реших да се върна, за да те накарам да млъкнеш, противен грак, омразен дърдорко, изтъкан от предателство и скъперничество. Аз, когото приживе наричаха Корнелиус Берцот, Диханието на зората, се надигам от моята ослепителна гробница, за да запуша змийската ти уста, за да изтръгна с корен безчестната ръка, която напразно се мъчи да изкриви неразгадаемия път на съдбата.
Този почти задгробен глас зашемети докрай ужасените типове на компанията. В блясъка на факлите, мъртвешки бледен и изпит, президентът бе обзет от силно вълнение.
В скритата си наблюдателница Бонкар замлъкна вцепенен. Не смогваше ни да промълви дума, ни да се бунтува срещу непредвидимото.
Тутакси призрачният глас на този, който се представи за Корнелиус Берцот, прокънтя сега невероятно близо в гъстата чернилка:
— Докато ти, злокобни изнудвачо, беше обгърнат само от ужас, аз напредвах, за да дойда насреща ти. Ти си на досег ръка от мене. Сега разстоянието няма значение за мене. Моята сила е над всякаква човешка власт. Ще те премахна по най-страшния начин. Ще изтрия завинаги от земята досадното ти присъствие. Приготви се, Бонкар. ПРИСТИГАМ ЗА ТЕБЕ!
Бонкар нададе вик на ужас. Хората от компанията заговориха бързо един през друг:
— Преди гласът идеше от по-дълбоко…
— Сега, изглежда, е до сами нас…
— Аз не вярвам в живи мъртъвци, но… Кой ще обясни това?
— Вече е навсякъде, навсякъде. Не може да избяга! — рече Казацкян, като ги гледаше с очи, досущ жарава.
— Да се махаме оттук! Нищо не можем да сторим…
— По-добре да напуснем. Призраците са лошо нещо!
— Какво да правим с Казацкян?
— Оставете го тук с неговите магии.
Тогава президентът нададе вик, от който настръхваха косите:
— КОРНЕЛИУС, КОРНЕЛИУС, ПОЧАКАЙ МЕ, АКО ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ МИ ЧАС!
Групата, която го заобикаляше, полудяла от страх, се изниза в трескаво и безредно бягство. Отнесоха със себе си всички фенерчета и факли. Останал в още по-голяма тъмнина, президентът избухна в силен смях.
Бързото бягство на бандитите получи неочаквано обезщетение. Малко преди да стигнат до един от изходите, те съзряха скривалището на Бонкар, който, сгушил се до купчината взрив, се опитваше да остане незабелязан.