Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Ето го!… — извика той и се изправи бързо.
Беше едно прекрасно животно с елегантни и изящни форми много високо, с кафяво-червеникава гъста козина. Главата му бе украсена с разклонени рога в сивкави оттенъци и кадифен отблясък. Те изглеждаха направени по-скоро от някаква ципеста материя, а не от кости. С изключителна пъргавина и грация еленът изскочи от един гъсталак и се насочи към тревистата равнина. Горкият, сякаш в този последен скок бе изразходвал и последните си сили, защото веднага се спря с наведена глава и протегнати рога. Бе потънал в пот и кървава пяна, очите му бяха разширени от страх и дишаше тежко. Краката му трепереха като че ли всеки момент ще се подгънат.
Веднага след него се появи огромен сив вълк с настръхнала козина и отворена уста, от която се подаваха остри и дълги зъби. Не се стъписа от заплашителната поза на нещастния елен, а се хвърли с голям скок върху него и го захапа за врата с победен вой.
— Ах!… Подлец!… — изкрещя Бени и се надигна побеснял.
От храстите проехтя изстрел и вълкът, ударен в главата се претърколи на земята сякаш поразен от гръм. За съжаление тази помощ дойде много късно. Животното бе паднало на земята и издаваше жален рев, а от разкъсаното му гърло бликаше кръв. Останалите вълци също се приближаваха. Не се уплашиха от смъртта на другаря си и от страхотния изстрел, а яростно се нахвърлиха върху елена, като се вкопчиха в него от всички страни и го покриха с телата си.
Армандо и Бени изскочиха от храстите. С точни изстрели убиха още два звяра и смело се спуснаха към гладната глутница, като удряха наляво и надясно с прикладите на пушките Вълците най-после усетиха присъствието на хората, които трошаха глави и ребра. Те се отдалечиха бързо, като се зъбеха и ръмжаха. Най-едрият от тях не искаше да остави плячката без съпротива и се хвърли към каубоя, като се опита да достигне гърлото му, но получи такъв удар, че отхвръкна на десет крачки с пречупен гръб
— А!… Отвратителни лакомии!… — изкрещя Бени. — Осмелявате се да ми се зъбите?… Ще си го получите!…
Последваха един след друг пет револверни изстрела, които повалиха още две животни. Това накара другите бързо да се отдалечат с подвити между краката опашки.
— Горкото животно! — каза Армандо, който се бе навел над елена. — Веднага са го одрали. Тези лакомници имат стоманени зъби! Защо канадският елен не се е защитил с рогата си?
— Защото рискува повече да навреди на себе си, отколкото на враговете си.
— Бих казал, че са от сиво кадифе набраздено от червеникави вени.
— Това са ципести рога, през които преминават кръвоносни съдове, и много често, вместо да го защитават, са истинска беда за горкия елен. Ако го удариш с голяма тояга, има опасност да му причиниш такива рани, че да умре.
— Значи му служат само за украса?
— Не, Армандо. През есента ципите падат и вътрешността става толкова здрава, че може да съперничи на костите. Но през януари и февруари рогата падат и тогава животното остава беззащитно пред вълците и другите зверове. През есента обаче използува рогата си и се защитава много храбро. По това време мъжкарите влизат в истински битки помежду си.
— Хубаво ли е месото им?
— Хм!… Малко е жилаво, но е много хранително. Най-вкусната част е езикът и затова ще се задоволим с него за момента Другото ще оставим на вълците.
— Те очакват трупа, Бени. Не виждате ли, че ни следят.
— Ах, да!… Е, ние пък ще ги накараме да си заслужат това месо.
— Как?…
— Сега ще видите — отговори със смях каубоят.
Той хвана своя ловджийски нож и с майсторски удар разпори корема на горкия елен. Отворът бе толкова голям, че вътрешностите се изсипаха веднага.
— Идете да ги измиете — каза на Армандо.
— Искате да ги ядете?…
— Нямаме нужда от тях — отговори ловецът. — Ще уплашим с тях вълците.
— Шегувате ли се Бени?…
— Послушайте ме и ще видите.
Младежът взе купчината черва и ги завлече до една малка локвичка. Натопи ги, за да влезе вода вътре. Ловецът се доближи до едно дърво и отряза клон. С шомпола на пушката избута сърцевината му — операция, която не бе трудна, защото тя бе хлъзгава, и направи малка тръба. Извика Армандо, който бе приключил с миенето.
— Завържете края на едно черво с някаква връв — каза каубоят.
— Готово.
— Отлично, пригответе се, когато ви дам знак, да го върже те и от другата страна.
Каубоят се захвана да надува червата с приготвената от него тръбичка. Те бързо се разширяваха и заизвиваха, но Бени продължи дотогава докато започнаха да изглеждат така сякаш ще се пукнат от сгъстения въздух. По даден знак Армандо стисна другия край и здраво го завърза.