Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Ще послужи за украса на мокасините, които бродира дъщеря ми!…
XIX
КАНАДСКИ ЕЛЕНИ
На следващия ден Бени и другарите му напуснаха племето на Плоските глави, отървали се от упорития отмъстителен индианец. Бяха нетърпеливи да стигнат до голямата верига на Скалистите планини. Доволен от прекрасния скалп на Шарената опашка, а така също и за да покаже възхищението си от храбростта на каубоя, Изгорен гръб им даде много храна и преди всичко изсушено месо и пемикан. На победителя подари белия мустанг, останал невредим след сражението — едно прекрасно и смело животно, което достойно можеше да замени убития кон. Като напуснаха долината, четиримата конници, следвани от двата коня, натоварени с провизиите и инструментите, завиха на изток, прекосиха голямата равнина, затворена между Черната река и изворите на Мирната река. Преходът бе направен за четири дни и мина без лоши срещи. На петия ден достигнаха до първите разклонения на Скалистите планини, чиито високи върхове, покрити още със сняг, се простираха докъдето стига поглед на север и на юг. Тази огромна верига, най-голямата в Северна Америка, се съединява с Кордилерите, а започва от Аляска. В началото е доста ниска и вместо планинска верига по-скоро представлява серия от непрекъснати хълмове, които колкото повече слизат на юг, толкова по-бързо придобиват гигантски измерения.
Уморени от четиридневното препускане, нашите приятели не искаха да изтощят до краен предел конете, на които разчитаха, за да стигнат по-бързо. Доста път ги делеше от англо-американската граница. Решиха да отдъхнат някой и друг ден и да се снабдят с малко прясно месо. Направиха си лагер в покрайнината на едно хубаво ждрело, което навлизаше между възвишенията на голямата верига. Местността беше богата на вода и горички, пълни с дивеч. След като се нахраниха Бени и неговият неразделен приятел, младият Армандо, взеха боеприпаси и напуснаха лагера. Те повериха охраната на Фалконе и на мексиканеца и поеха по височината решени да не се връщат с празни ръце. Видяха един поток, вероятно приток на Черната река и решиха да се изкачат по десния му бряг с надеждата да ударят някой голям лебед или някой белоглав орел, ако не намерят друг дивеч. Бреговете на реката бяха гористи, но растенията не бяха толкова гъсти и преходът не бе труден. Около час двамата ловци вървяха мълчаливо и предпазливо заобикаляха дърветата, за да не изплашат дивеча. Изведнъж от края на долината се чу продължителен вой.
— Вълците! — възкликна Армандо. — Животни, които не ни вършат работа така ли е Бени?
— Да, но ще ни предоставят месото на дивеча, който преследват — отговори каубоят, след като се ослуша.
— Според вас преследват някакво животно?
— Иначе посред бял ден нямаше да вият така. Не чувате ли как воят им ту се отдалечава, ту се приближава?
— Наистина Дали не преследват някой бизон?
— О! Бизони тук?! Те не напускат големите прерии.
— Тогава сигурно лопатар или планински овен?
— Мисля, че става дума за нещо друго — каза Бени, който от минути внимателно наблюдаваше няколко върби.
— Някое по-голямо животно?
— Канадски елен.
— Какъв е той?
— Много по-голям от обикновените.
— И по какво съдите?
— По клоните на тези върби, останали без пъпки скоро, защото сокът все още сълзи.
— С тези пъпки ли се хранят?
— Да Армандо… Ех!… Воят приближава към нас. Може би канадският елен се движи насам, за да се спаси чрез плуване.
— Добри плувци ли са?
— Могат да преминат и най-широките реки, без да се удавят.
— А вълците не ги ли следват във водата?…
— Хм!… Ще си помислят малко, преди да вземат такава баня. Тох!… Не чувате ли, воят все повече приближава?
— Дали вълците са много?
— Глутница.
— Значи не са страшни. Надявам се. Да влезем сред тези диви лешници и да видим дали наистина е някой канадски елен или лопатар, който яде дърветата.
— Ето още едно животно, което не познавам.
— По на север ще срещнем цели стада. Чувате ли? Вълците вият още по-силно, а това означава, че настигат плячката си.
Двамата се скриха сред лешниците около огромен бряст и зачакаха появата на преследваното от вълците животно с пръст на спусъка.
Воят на вълците приближаваше. Очевидно горкото животно, елен или лопатар, вместо да се движи в права линия, променяше посоката, за да спечели малко преднина или търсеше позната пътека, която да го изведе на брега на реката — единственото място, където можеше да избяга от зъбите на упоритите преследвачи. Не бяха минали и петнадесет минути, когато Бени чу бясно препускане сред гората придружено от силно шумолене на листака.