Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
Приглушените възгласи на племето бяха заменени от дълбока тишина: всички следяха двамата бойци, които препускаха, приведени над гърбовете на конете, стиснали оръжието си. Армандо,и чичо му дори не дишаха, Бек спокойно пушеше цигарата си. На триста крачки Бени изведнъж смени посоката и насочи мустанга си през прерията Ловецът искаше да бъде сигурен в попадението си. Страхуваше се, че ако стреля фронтално, може да улучи главата на белия кон, зад който се криеше индианецът, и възнамеряваше да стреля отстрани. Щом го видя да минава от дясната страна, Шарената опашка вдигна пушката и я изпразни от разстояние двеста и петдесет метра. Победоносният вик на каубоя му извести, че не бе улучил целта.
— А!… А!… — извика Бек, като хвърли цигарата — Знаех си, че индианецът няма да улучи.
Бени, отървал се като по чудо, веднага се изправи на седлото и се прицели в индианеца, който в този момент премина отстрани в луд галоп. Пушката му замръзна за миг, после куршумът излетя.
— Мълнии! — възкликна побледнял Бек. — Не улучи!… Наистина В този върховен момент безпогрешният ловец не уцели противника си. Онзи, като видя, че е на прицел, с една изключителна маневра присъща на хората от неговата раса, се отпусна от другата страна на коня, вкопчен в гривата само с една ръка. Така избягна куршума в момента, когато той прелетя над седлото.
— Не улучи! — извикаха на свой ред Армандо и чичо му, които не вярваха на очите си.
— Да — отговори Бек. — Това трябваше да се очаква от хитрец като Шарената опашка.
— Струва ми се, че Бени не е разтревожен.
— Имат още куршуми, Армандо — каза мексиканецът. — Ако Шарената опашка е жив, малко му остава.
— Стига да не повтори играта.
— Бени ще внимава.
След първите си неуспешни изстрели двамата конници продължиха за няколко минути своя бяг, но скоро се върнаха със заредени пушки. Този път Бени не се хвърли срещу противника си с предишната разпаленост. От време на време възпираше коня и явно търсеше удобен момент за един майсторски изстрел. И Шарената опашка бе по-предпазлив. Хитрият дивак така добре се бе сгушил зад врата и главата на коня, че не излагаше нито сантиметър от тялото си и се стремеше винаги да е срещу противника, за да не бъде ударен отстрани. Като видя, че Бени отново тръгва срещу него, той увисна отстрани, хванал се само с една ръка за гривата, и с един крак в стремето, за да се прикрие. После бързо седна на седлото и вдигна пушката. Победата трябваше да бъде негова, но не бе разчел пъргавината на каубоя.
Бени възпря коня си с рязко дръпване на поводите, накара го да се наведе почти до земята, с яростно пришпорване го вдигна и го принуди да се изправи на задните си крака.
Тази смела маневра го спаси. В момента, когато мустангът, полудял от ударите на шпорите, се вдигна нагоре, индианецът стреля. Горкото животно, ударено в гърдите, изцвили от болка и падна.
Всички помислиха, че и каубоят е ранен от същия куршум, но останаха излъгани. Преди още конят да се сгромоляса, Бени с чудесно превъртане скочи на земята. Да възстанови равновесието си, да се прицели и да стреля, бе въпрос на един миг. Точно в този момент Шарената опашка, галопирайки яростно, мина пред него на разстояние само сто и двадесет крачки. Изстрелът бе последван от вик, на който отговори ехото на лудото — ура, изкрещяно от Бек. Уцелен в челото, индианецът падна върху коня си, като продължи да стиска шията на животното. Кръвта му пръскаше по тревата. Остана така, докато мустангът направи десет-дванадесет крачки. С отчаян жест разпери ръце, падна тежко на земята и остана там неподвижен.
Вождът, Бек и двамата златотърсачи се спуснаха през прерията към Бени, който изглеждаше повече загрижен за смъртта на коня си, отколкото за неприятеля си.
— Ти си храбрец — му каза Изгорен гръб.
— Благодаря — отговори Бени.
— Скалпът му ти принадлежи.
— Не знам какво да правя с него.
— Може да послужи на другаря ти, който е оставил своя в ръцете на Големите кореми. Големият дух с удоволствие ще го приеме във великите небесни полета.
— Нашият Голям дух не желае скалпове.
— Тогава ще бъде мой.
Вождът извади ножа си, бавно се приближи до Шарената опашка, направи около черепа му една дълбока резка, която да пререже кожата, хвана дългата коса и силно я дръпна към себе си. Вдигна отвратителния кървящ трофей, погледна го няколко мига с удоволствие и си отиде, мърморейки си: