Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
Изглеждаше толкова малка. Той си спомни как я гледаше, когато за пръв път се срещнаха във Военното училище. Това момиче — рядкост в места, където тестовете изискваха определена степен на безпощадност и агресивност. На него — новодошлия, най-малкото дете, което някога е допускано до училището, тя му изглеждаше така самоуверена, така непоклатима, като типичен наемен бандит, нахакана и войнствена. Опознаването им беше като необходима игра.
Бийн откри, че тя забелязва разни неща. Забеляза него като начинаещ, без да му се присмива като всички останали деца. Тя му обърна внимание, сметна го за любопитен. Осъзна, че присъствието му във Военното училище, въпреки че е недорасъл, загатва за нещо специално.
Донякъде и заради това Бийн също бе заинтригуван от нея — това и факта, че тя също изглеждаше не на място както него, защото бе момиче.
Разбира се, оттогава тя бе пораснала, но Бийн бе пораснал далеч повече и сега беше доста по-висок от нея. Но не беше само височината. Щом я прегърнеше я усещаше малка и крехка или поне така му се струваше. Той чувстваше, че трябва винаги да е нежен с нея, иначе можеше по невнимание да я счупи в прегръдката си.
Всички мъже ли изпитваха същото? Вероятно не. Поради една причина повечето жени не бяха толкова крехки като Петра. И поради още една повечето мъже спираха да растат, щом достигнеха определен стадий. Но ръцете и краката на Бийн все още бяха непропорционални на тялото му, подобно на юношеските, така че, макар да беше висок мъж, бе ясно, че тялото му възнамерява да става още по-високо. Ръцете му приличаха на лапи. Нейните изглежда се губеха в неговите, сякаш бяха бебешки.
„Как ли ще приема бебето, когато се роди? Ще бъда ли в състояние да люлея детето? Ами ако го нараня? Напоследък не съм много добър в ръцете.
А преди бебето да стане достатъчно голямо и здраво, за да си играя с него, ще съм мъртъв.
Защо се съгласих да го направя?
О, да. Защото обичам Петра. Защото тя силно желае дете от мен. Защото Антон разказваше невероятната история за това как всички мъже мечтаят за брак и семейство, дори ако не се интересуват от секс.“
Тя го забеляза, видя балончетата и се засмя.
В отговор той също се засмя, отиде при нея и й подаде балончетата.
— Съпрузите обикновено не дават на съпругите си балончета — каза тя.
— Реших, че да ти имплантират бебе е специален повод.
— Допускам, че е така, когато е направено професионално. Повечето бебета се имплантират по домовете от аматьори и съпругите не получават балончета.
— Ще го запомня и ще се погрижа винаги да имам няколко под ръка.
Той отиде до нея и забута количката по коридора към изхода.
— И така, за къде е моят билет? — попита тя.
— Взех ти два. За различни въздушни линии, за различни направления. Плюс този билет за влак. Ако за някой от двата полета имаш лошо предчувствие, не се качвай на него. Просто избери другата въздушна линия. Или напусни летището и вземи влака. Билетът за влака е за всички линии, така че можеш да отидеш навсякъде.
— Глезиш ме.
— Как мислиш, дали бебето се е закачило на маточната стена?
— Не съм снабдена с вътрешна камера — отвърна Петра — и ми липсват подходящите нервни окончания, за да усетя микроскопичната малка зародишна присадка и началото на образуване на плацента.
— Това е много лош проект. Когато умра, ще си поговоря с Бог по този въпрос.
Петра трепна:
— Моля те, не се шегувай със смъртта.
— Не ме моли да съм сериозен с това.
— Аз съм бременна. Или може би съм. От мен се очаква да действам самостоятелно за всичко.
Дойде служител и посочи на Петра най-предното такси в колоната от три таксита. Бийн го спря:
— Шофьорът пуши.
— Той ще изхвърли цигарата — обеща служителят.
— Съпругата ми няма да влезе в кола с шофьор, чиито дрехи вонят на цигарен дим.
Петра го погледна странно. Той вдигна вежда и тя разбра, че не пушенето е проблемът.
— Това е първото такси в колоната — обясни служителят, сякаш беше неопровержим физически закон, че пътниците трябва да наемат непременно таксито, спяло най-отпред.
Бийн погледна към другите две таксита. Вторият шофьор го погледна безучастно. Третият шофьор се усмихна — изглежда, бе индонезиец или малаец, а в тяхната култура усмивката беше рефлекс, когато срещаш някой по-голям, или по-богат от теб.
Все пак не почувства недоверие към индонезийския шофьор, каквото бе почувствал към двамата холандски шофьори.
Ето защо забута количката с Петра към третото такси. Попита го дали е индонезиец и шофьорът кимна. Беше от Джакарта. Служителят, раздразнен не на шега от нарушаването на протокола, настоя да помогне на Петра да влезе в таксито. Бийн взе чантата й и я остави на задната седалка до нея — никога не поставяше вещи в багажника, в случай че се наложи да бяга.