Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
— Разполагаме с десет минути, преди хората, на които обикновено имам доверие, да бъдат предупредени да се евакуират — каза Питър. — Тъй като не знаем на кои от тях все още можем да имаме доверие, се налага дотогава да сме се махнали оттук.
Неговият план включваше грижа за онези, които все още са лоялни към него, за да ги спаси, преди Ахил да дойде на власт. Тереза не можеше да си представи, че Питър би помислил за такова нещо. Това бе добре да се знае за него.
Не се придвижваха крадешком, нито тичаха, просто прекосиха терена към най-близките порти, разговаряйки оживено. Наистина беше рано сутринта, но кой щеше да си помисли, че хегемонът и неговите родители се измъкват? Без багаж, без бързане, без тайно промъкване, завързали горещ спор. В разходката им нямаше нищо подозрително.
А спорът не беше преструвка. Разговаряха тихо, защото в утринната тишината можеха да бъдат подслушани дори от разстояние, В приглушените им гласове се долавяше напрежение.
— Прескочи мелодрамата — посъветва го Джон Пол. — Животът ти не е провален. Ти направи една огромна грешка и има хора, които ще кажат, че да се бяга по подобен начин е дори по-голяма грешка. Но с майка ти знаем, че не е така. Докато си жив, има надежда.
— Надеждата е Бийн — каза Питър. — Той не е навредил по невнимание на собствената си кауза. Ще разчитам на подкрепата на Бийн. Или може би не трябва. Може би моята подкрепа ще играе ролята на целувка със смъртта.
— Питър, ти си хегемонът — напомни му Джон Пол. — Ти беше избран. Ти, а не обкръжението ти. В крайна сметка ти си човекът, който премести седалището на Хегемонията тук. Сега ще го преместиш другаде. Хегемонията е там, където си ти, независимо къде е това, никога не казвай едно нещо, с което дори да загатваш обратното. Дори ако цялата ти власт се изчерпва с теб, мен и майка ти, това не е нищо. Защото ти си Питър Уигин, а, дявол да го вземе, ние сме Джон Пол Уигин и Тереза Уигин. Под нашата очарователна и изтънчена външност ние сме доста издръжливи хора.
Питър не каза нищо.
— Е, в действителност — каза Тереза на Джон Пол, — ние двамата сме издръжливите, а Питър е големият лидер.
Синът им поклати глава.
— Разбира се, че си! — настоя Тереза. — Знаеш ли как разбрах, че си? Защото бе достатъчно умен да ни послушаш и да се махнеш навреме.
— Всъщност се замислих, че… — започна Питър.
— Какво? — избърза да попита Тереза, преди съпругът й да пусне стандартната си шега: „Време беше.“ Щеше да е неподходяща за този момент, но Джон Пол изобщо не го биваше в преценяването на момента за майтапите си.
— Аз ви подцених и двамата — призна синът им.
— Аха — съгласи се Тереза.
— В действителност дълго време се държах малко гадно с вас.
— Не беше малко — намеси се Джон Пол.
Тереза му намигна предупредително.
— Поне не направих нещо толкова глупаво като взлом в спалнята му, за да го убия — отбеляза Питър.
Тереза го прониза с поглед, а синът й се ухили широко насреща й.
Джон Пол се засмя. Тя не можеше да го обвини, а Питър не можеше да не си го върне. В края на краищата с намигването си тя искаше да изрази опасение.
— Ами… прав си — каза Тереза. — Беше доста глупаво, но не знаех какво друго да направя, за да те спася.
— Може би да ме спасиш не е чак толкова велика идея.
— Ти си единственото копие от нашата ДНК, останало на Земята — обади се баща му. — Просто не искаме да ни се налага отново да правим бебета. Това е за по-млади хора.
— Освен това — допълни Тереза — твоето спасяване означава спасяването на света.
— Да бе — отвърна насмешливо Питър.
— Ти си единствената надежда — каза Тереза.
— Тогава, желая ти късмет, свят — ухили се синът им.
— Аз мисля, че това прозвуча като молитва — рече Джон Пол. — Не мислиш ли, Тереза? Питър изрече молитва.
Питър тихо се засмя.
— Да, защо не — съгласи се той. — Желая ти късмет, свят. Амин.
Стигнаха до вратата доста преди изтичането на десетте минути. На една таксиметрова пиаца пред най-големия хотел извън двора имаше заспал шофьор на такси. Джон Пол го събуди и му връчи внушителна сума.
— Закарай ни на летището — нареди Тереза.
— Но не на това — уточни Уигин старши. — Искаме да излетим от Араракара.
— Намира се на около час път оттук — каза Тереза.
— А ние разполагаме с един час до най-ранния полет, независимо за къде — допълни Джон Пол. — Искаш ли да прекараш този час, като просто седиш на едно летище, което е на петнайсет минути от двора?
Питър се засмя:
— Това е толкова параноично. Точно в стила на Бийн.